Дан Симънс - Куфарът

— Карл? Карл? — Гласът на мъжа беше мек и успокояващ.

Карл изстена, изръмжа и понечи да се обърне на другата страна, но не успя, тъй като въжетата и тежестите му пречеха. Отвори здравото си око. Съвсем очевидно не позна мъжа с шлифера.

Мъжът с шлифера свали със зъби капачката на спринцовката и издърпа буталото, напълвайки празната спринцовка с въздух. След това внимателно изплю капачката в същата ръка, с която държеше спринцовката.

— Събуди ли се, Карл?

Тъповатото недоумение в здравото око на Карл се смени с ужас, докато наблюдаваше как странният мъж сваля венозната система от стойката, изключва алармата и пъха иглата в пластмасовата тръбичка. Карл се опита да стигне до бутона за сестрата. Непознатият сграбчи ръката му със системата и я стисна здраво.

— Фамилия Фарино ти благодари за вярната служба, Карл, и съжалява, че се оказа такъв идиот. — Гласът на високия мъж беше тих. Той вкара иглата надълбоко в пластмасовата тръбичка.

Карл издаваше ужасни звуци през шинираната си уста и се мяташе в леглото като огромна риба.

— Шшт — прошепна успокояващо мъжът и натисна буталото докрай. Въздушното мехурче се виждаше съвсем ясно в прозрачната тръбичка към сгъвката на лакътя на Карл.

Мъжът сръчно извади иглата с една ръка и прибра спринцовката в джоба на шлифера си. Както беше хванал другата му ръка и наблюдаваше часовника си, ако някой случайно минеше, можеше да го помисли за лекар на късна визитация, мерещ пулса на пациента си.

Счупената челюст на Карл изпука отчетливо и шината се размести. Звукът беше нечовешки.

— Още четири-пет секунди — прошепна мъжът в шлифера. — А-а, готово.

Въздушният мехур стигна до сърцето на Карл и буквално го взриви. Карл се сгърчи с такава сила, че металните въжета се опънаха като далекопроводи по време на буря. Очите на бодигарда се отвориха толкова широко, че в един миг сякаш щяха да експлодират. От двете му ноздри рукна кръв.

Мъжът пусна китката му, излезе от стаята, продължи по коридора в обратна посока на рецепцията, слезе по стълбите към задния вход и напусна болницата през рампата за линейките.

София Фарино го чакаше отвън в черното си „Порше Бокстър“. Гюрукът беше вдигнат, понеже дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Високият мъж се настани на дясната седалка. Тя не го попита какво е станало.

— На летището ли?

— Да, ако обичаш — отвърна мъжът със същия тих и приятен глас, с който беше говорил на Карл.

Тя подкара. Изминаха няколко минути в мълчание.

— Времето в Бъфало винаги ми е харесвало — наруши тишината мъжът. — Напомня ми за Копенхаген.

София се усмихна и отвърна:

— О, за малко да забравя. — Отключи жабката и извади оттам дебел бял плик.

Мъжът се усмихна леко и пъхна плика в джоба на шлифера си, без да преброи парите.

— Предай най-топлите ми чувства на баща си.

— Ще му предам.

— И ако мога да съм полезен с още нещо на фамилията…

София отклони поглед от равномерния дъжд върху предното стъкло и каза:

— Всъщност има още нещо…

Курц седете в кабинета в Центъра за обществено наблюдение, гледаше полицейската служителка през очуканото бюро и си мислеше, че е хубава като калинка.

Казваше се Пег О’Тул. Той рядко използваше определения от рода на хубава като калинка, но госпожица О’Тул беше точно такава. Тридесет и няколко годишна, поне на вид, но със свежа луничава кожа и яркосини очи. Червена коса — не изумителната червена коса на Сам, а огненорижа — падаща по раменете на естествени вълни. Малко по-пълна от съвременните стандарти, което доставяше безмерно удоволствие на Курц. Един от любимите му изрази бе този на Том Улф, който описваше болезнено слабите модни девойки на Ню Йорк като „обществени рентгени“. Курц съвсем между другото се зачуди какво ли ще си помисли за него полицай Пег О’Тул, ако й каже, че е чел Том Улф. След това се зачуди какво му става, че се чуди точно това.

— И така, къде живеете, господин Курц?

— Тук-там. — Отбеляза си, че не го нарече снизходително на малко име.

— Трябва да имате постоянен адрес. — Тонът й не бе нито фамилиарен, нито студен, просто професионален. — През следващия месец трябва да ви посетя и да се уверя, че живеете в условията, при които сте освободен предсрочно.

Курц кимна.

— В момента живея в Мотел 6, но си търся постоянно жилище. — Не мислеше, че ще е умно да й каже за изоставената хладилна сграда, походното легло и взетия на заем спален чувал, които понастоящем наричаше свой дом.