Дан Симънс - Куфарът

„А ако продължаваш да прахосваш пари, за да връзваш всички свободни краища, ще свършиш в приют за бедни“ — обади се пестеливата част от съзнанието му.

Майлс се замисли, после тръсна глава. Издребняваше за няколко кирливи хиляди долара, когато бяха заложени милиони — милиони ! Той извади телефона си и набра номера на Малкълм Кибунте. Малкълм никога не го вдигаше лично.

— Пратката „К“ ще пристигне при жената на счетоводителя по някое време утре сутринта — каза той на телефонния секретар. — Мястото е подходящо да я приберете. — Поколеба се за части от секундата. — Не е лошо да вземете и нейната пратка. Като се видим, ще платя и за двете доставки. Ако обичаш, вземи разписките.

Майлс затвори телефона и отиде в кадилака си, за да напише чек на майката на Карл. Не се боеше да използва мобилния си телефон, защото щеше да го хвърли в реката, когато слезеше в града. Имаше купища такива телефони и нито един от тях не беше на името на Ленард Майлс.

Докато излизаше през масивния портал, реши сам да съобщи неприятната вест на любовника на Карл.

Валеше доста силно. Курц слезе от колата и се отправи към ниската тухлена къща на няколко пресечки от Делауер Парк. Малкълм и Кътър го наблюдаваха от жълтия мерцедес на Малкълм, паркиран с вдигнат гюрук на половин пресечка от мястото, където Курц току-що беше оставил буика. Малкълм беше забелязал как Курц предпазливо беше минал няколко пъти покрай мястото — оглеждаше внимателно дали някой не го следи. Но Малкълм и Кътър бяха пристигнали преди това и се бяха снишили в колата, когато Курц мина покрай тях. Проливният дъжд ги скриваше още по-добре, но въпреки това Малкълм беше угасил и двигателя. Знаеше, че димът от ауспуха на спряла кола е най-сигурното доказателство, че някой те следи.

Кътър изпъшка откъм дясната седалка.

— Още малко, братле — каза Малкълм. — Още малко.

Курц не познаваше много счетоводители — беше имал един или двама клиенти счетоводители по бракоразводни дела и беше виждал неколцина по-приключенски настроени техни колеги, излежаващи присъди в Атика за каквито там престъпления вършеха счетоводителите. Госпожа Ричардсън обаче определено не му приличаше на жена на счетоводител. Повече приличаше на скъпо момиче на повикване като тези, които си изкарваха прехраната из лъскавите хотелски комплекси покрай Ниагарския водопад. Курц беше виждал Бюел Ричардсън на снимка и беше чул описанието му и от Скаг Малкия. Счетоводителят беше нисък, плешив, над петдесетгодишен, с очила като дъна на буркани и физиономия на арогантен язовец. Жена му наближаваше тридесетте, много руса, много добре сложена и — поне така му се стори на Курц — много свежа за почти сигурна вдовица.

— Седнете, ако обичате, господин Курц. Само не местете стола, моля ви. Разположението на мебелите е част от атмосферата на къщата.

— Разбира се — отвърна Курц, без ни най-малка представа за какво му говори. Бюел Ричардсън беше достатъчно богат, за да притежава къща, построена от Франк Лойд Райт до Делауеър Парк. „Не къщата на Франк Лойд Райт до Делауеър Парк — беше казала Арлен, след като му беше уговорила среща по телефона. — Не къщата на Дюи Д. Мартин. Другата.“

„Добре“ — беше отвърнал Курц. Беше сигурен, че няма да различи къщата на Дюи Д. Мартин от която и да било друга, но все пак беше намерил адреса лесно. Къщата все пак беше красива за хора, които си падаха по всичките тези тухли и надвиснали стрехи, но столовете с правите облегалки покрай камината си бяха живо мъчение. Нямаше представа дали са по проект на Франк Лойд Райт и изобщо не го интересуваше, но формата им определено беше в конфликт с всякакви изисквания за удобство. Облегалката беше твърда и права като дъска за гладене, а седалката не би побрала дори задника на джудже. Курц си помисли, че ако електрическият стол е с този дизайн, осъдените ще прекарват най-лошите секунди в живота си преди да им дръпнат шалтера.

— Радвам се, че се съгласихте да поговорим, госпожо Ричардсън.

— Искам да помогна на разследването с каквото мога, господин…

— Курц.

— Да. Но вие казахте, че не сте от полицията. Частен детектив ли сте?

— Да, госпожо, частен детектив съм. — Когато беше истински частен детектив, имаше един хубав костюм и две прилични вратовръзки точно за такива разпити, а сега приличаше на пълен селянин с евтиното си яке и памучния панталон. Арлен му беше дала една от старите вратовръзки на Алън, но Курц беше с пет сантиметра по-висок и с двадесет килограма по-тежък от покойния й съпруг, така че не можа да се сдобие и с костюм от същия източник. Нямаше търпение да изкара някой и друг долар. След покупката на пистолета и револвера, след като беше дал на Арлен триста долара за оборудване и след като беше платил за храната и хотела си, му бяха останали точно трийсет и пет долара.