Дан Симънс - Куфарът

— Кой друг се интересува от Бюел? — попита жената на счетоводителя.

— Не мога да ви разкрия самоличността на клиента си, но ви уверявам, че той желае само добро на вашия съпруг и много иска да го намери.

Госпожа Ричардсън кимна. Косата й беше вдигната в изящен кок и Курц нямаше как да не забележи артистично падащите по идеалния й врат кичури.

— Можете ли да ми кажете още нещо за обстоятелствата покрай изчезването на съпруга ви?

Тя бавно поклати глава.

— Вече казах всичко на полицията. Но наистина не си спомням нищо необичайно. Беше един вторник преди месец. Бюел излезе за работа както винаги — към осем и петнайсет, и каза, че отива право в офиса.

— Неговата секретарка ни каза, че през този ден не е имал срещи. Това не е ли необичайно за един счетоводител? — попита Курц.

— Не, никак. Бюел имаше много малко частни клиенти и с повечето от тях общуваше най-вече по телефона.

— Знаете ли имената им?

Госпожа Ричардсън прехапа идеалните си розови устни.

— Знам, че това е конфиденциално, господин…

— Курц.

— … но ви уверявам, че всичките му клиенти бяха важни хора… сериозни… и не трябва да ги подозирате.

— Разбира се. В деня, когато е изчезнал, е карал „Мерцедес“ Е300, така ли?

Госпожа Ричардсън вирна глава.

— Да. Не сте ли чели доклада на полицията, господин…

— Курц. Да, госпожо. Четох го. Просто проверявам още веднъж.

— Да, беше с мерцедеса. По-малкия, искам да кажа. Същия ден трябваше да пазарувам и затова взех по-големия. Полицията намери малкия на другия ден. Малкият мерцедес, искам да кажа.

Курц кимна. Скаг му беше казал, че малкият мерцедес бил изоставен в Лакауана, където го обезкостили за броени часове. По разфасованата кола имало стотици отпечатъци и всички идентифицирани досега принадлежали на самообслужилите се с резервни части местни гангстери и обикновени граждани.

— Сигурна ли сте, че господин Ричардсън няма някаква причина просто да се покрие някъде?

Съвършената блондинка отметна глава, като че ли Курц я беше зашлевил.

— Да не би да имате предвид друга жена, господин…

— Курц — каза Курц и зачака.

— Отхвърлям въпроса и намеците, свързани с него.

„Не те обвинявам — искаше да каже на глас Курц. — Ако мъжът ти е кръшкал, значи е бил пълен тъпанар.“ Продължи да чака.

— Не, Бюел нямаше причина да… как го казахте, господин Кац? Да се покрие. Той беше щастлив. Бяхме щастливи. Животът ни беше прекрасен. Бюел смяташе да се пенсионира до година-две и щяхме да отидем на вилата ни в Мауи, и той наскоро купи една яхта… малък двайсетметров катамаран… — Госпожа Ричардсън замълча. — Възнамерявахме да обиколим света през следващите няколко години.

Курц кимна. „Малък двайсетметров катамаран.“ А какви ли пък бяха големите? Той се опита да си представи една година на двайсетметрова яхта с тази жена, в тропически пристанища, дълги нощи в морето. Не му беше трудно.

— Благодаря ви за безценната помощ, госпожо Ричардсън. — Курц стана и тръгна към вратата.

Госпожа Ричардсън стана да го изпрати.

— Не виждам с какво помогнах да намерите съпруга ми, господин…

Курц се беше отказал да й напомня името си. Познаваше пиячи на денатуриран спирт с по-добра памет.

— Всъщност вие наистина много ми помогнахте — увери я той. И наистина беше така. Единствената причина да иска да я разпита беше да разбере дали има нещо общо с изчезването на съпруга си. Нямаше. Госпожа Ричардсън беше красива — дори изумително красива — но очевидно не беше много умна. Липсата на интелигентност не беше престорена. Курц се чудеше дали изобщо е наясно, че докато говорят, съпругът й най-вероятно вече се разлага в някой плитък гроб или стои на дъното на езерото Ери, обут в бетонени ботуши.

— Още веднъж ви благодаря — каза той и тръгна към буика на Арлен.

— Мамка му — каза Малкълм. Двамата с Кътър тъкмо излизаха от мерцедеса. Малкълм понечи да сграбчи Кътър за ръката, но пръстите му се спряха на сантиметър от китката на албиноса. Никога не би докоснал Кътър без позволение, а Кътър никога не би дал такова позволение. — Чакай — каза Малкълм и двамата седнаха обратно в колата.

Курц излезе от къщата. Малкълм го огледа отблизо и реши, че много прилича на арестантската си снимка: само че малко по-стар, малко по-слаб и малко по-зъл.

— Мислех, че ще остане повече — обади се Малкълм. — Ега ти скапания следовател — пет минути с вдовицата.

Кътър беше извадил ножа си от джоба на пуловера и изглеждаше изцяло погълнат от заоблените очертания на дръжката.