Дан Симънс - Куфарът

По пода щъкаха хлебарки — първо пируваха в локвата повърнато на ничията земя, а след това изучаваха гънките по дрехите на наркомана и полазваха голия глезен на другия бял.

Курц се сви на твърдата пейка и задряма. След малко глъчката стихна и повечето затворници също задрямаха или продължиха да псуват, но по-тихо. Ченгетата докарваха нови проститутки и наркомани и ги набутваха в килиите по следващия коридор. Ханът очевидно не беше спуснал кепенците.

Някъде към два през нощта Курц се стресна и автоматично замахна във въздуха с юмрук. Беше усетил движение. Един униформен полицай отключваше вратата на килията.

— Джо Курц.

Курц се надигна предпазливо, без да обръща гръб нито на останалите затворници, нито на ченгето. Можеше да е някакъв номер на Хатауей, а можеше и някой от полицаите да е видял документите от ареста и да го е свързал с обещаната от Братята награда.

Униформеният полицай беше сънен и дебел и — като всички ченгета в коридора — беше оставил оръжието си от другата страна на основната плъзгаща се решетка. Носеше палка и спрей със сълзотворен газ на колана. Видеокамерите следяха всяко тяхно движение. Курц реши, че ако Хатауей или някой друг го дебне зад ъгъла на коридора, единственото, което може да направи, е да отнеме палката на дебелия полицай, в случай на стрелба да го използва като щит и да се опита да се приближи до нападателя. Скапан план, но без оръжие нямаше какво друго да импровизира.

Зад ъгъла на коридора нямаше никого. Минаха през всички врати и решетки без произшествия. В приемната друг сънен сержант му върна портфейла, ключовете и дребните пари в плик от амбалажна хартия и го поведе по задните стълби към главната зала. Там отключиха решетката и го пуснаха да си ходи.

Една красива брюнетка — с пищен бюст, дълга коса, идеална кожа и подканящи очи — седеше на продълговатата скамейка в мръсната чакалня.

— Господин Курц, приличате на лайно.

Курц кимна.

— Господин Курц, аз съм…

— София Фарино. Скаг ми е показвал снимката ви.

Тя се усмихна.

— Нашето семейство го нарича Стивън.

— Всички останали, които го познават, го наричат Скаг Малкия или само Скаг.

София Фарино кимна и каза:

— Ще тръгваме ли?

Курц не помръдна.

— Да не би да сте ми платили гаранцията?

Тя пак кимна.

— И защо вие? — попита Курц. — Ако фамилията е искала да го направи, защо не е изпратила Майлс? И защо посред нощ? Защо не изчакахте изслушването?

— Нямаше да има изслушване. Щяха да ви обвинят в нарушаване на условията на предсрочното освобождаване — носене на огнестрелно оръжие — и на сутринта щяха да ви върнат в затвора.

Курц потри брадичката си. Дращеше.

— Нарушаване на условията ли?

София се усмихна и тръгна към изхода. Курц я последва по кънтящите стъпала и излезе навън. Беше нащрек, нервите му бяха опънати като струни. Оглеждаше внимателно всички сенки за някакво движение.

— В убийството на госпожа Ричардсън има много улики — каза София, — но нито една не води към вас. Вече са определили кръвната група на убиеца по семенната течност. Не е вашата.

— Откъде знаете?

Вместо да отговори на въпроса му, тя продължи:

— Имало е анонимно обаждане, че вчера сте били в къщата на Ричардсън. Ако са ви казали, че името ви е било в тефтера на жената, са ви излъгали. Тя си е записала нещо за среща с господин Куотс.

— Изобщо не я биваше с имената.

София го поведе през студения, но ярко осветен паркинг и отключи с дистанционното едно черно порше.

— Да ви закарам ли до вас?

— Ще се прибера пеш.

— Не е много разумно — каза тя. — Имате ли представа защо някой хвърля толкова труд да ви върне в затвора?

Курц естествено имаше представа. Шантаж. Ритник в ташаците. Имаше късмет, че не се беше случило по време на разпита или в предварителния арест. Хатауей почти сто процента участваше в постановката. Интересно, след като му беше подхвърлил малкия пистолет, какво му беше попречило да го застреля с глока и да прибере десетте бона на Братята? Младият му партньор? Едва ли щеше да разбере някога. Но беше сигурен, че някой очаква резултата от цялата работа и че Хатауей няма да се откаже толкова лесно.

— По-добре да те откарам — каза София.

— А откъде да знам, че не си ти?

Дъщерята на дон Фарино се разсмя. Плътен и непринуден смях с отметната назад глава, абсолютно искреният смях на зряла жена.

— Ласкаеш ме — каза тя. — Искам да ти кажа нещо, Курц, и моментът е подходящ. Мога да ти помогна да разбереш кой те е изпързалял и защо. Последно предложение. Качваш ли се, или не?