Дан Симънс - Куфарът

Курц отвори вратата и седна на дясната седалка на ниската спортна кола.

Курц очакваше разговор и откарване до вкъщи или пътешествие до семейната крепост на Фарино в Орчард Парк, но София го закара в мансардата си в един стар квартал в центъра на Бъфало.

Знаеше, че за да влезе дори в чакалнята на ареста, са я претърсили с детектор за метал, което означаваше, че в дамската чанта, която тя метна на пода пред дясната седалка, няма оръжие. Значи оставаше единствено жабката. Ако бе посегнала към нея по време на краткото им пътуване, в продължение на няколко секунди Курц щеше да има интересно занимание, но тя така и не посегна.

Мансардата й се намираше на върха на една сграда, служила някога за склад, но облагородена с огромни прозорци, метални тераси с изглед към центъра и пристанището, охраняем подземен паркинг и пазачи във фоайето и в подземието. „Нещо като моето местенце“ — помисли си малко иронично Курц.

София използва електронната си карта, за да отвори подземния гараж, поздрави любезно пазачите при асансьора и отведе Курц на шестия — последен — етаж.

— Ще налея нещо за пиене — каза тя, след като влезе в мансардния апартамент, заключи вратата и хвърли ключовете в една гледжосана ваза на лакираната масичка до стената. — Уиски?

— Може — отговори Курц. Не беше ял нищо освен една препечена филийка от сутринта — всъщност от вчера сутринта — което правеше почти двайсет часа.

Дъщерята на дона имаше хубав апартамент: тухлени стени, модерни мебели, които въпреки това изглеждаха удобни, огромен телевизор в единия ъгъл с всички прилежащи стерео играчки — DVD плейъри, видеомагнетофони, съраунд-саунд колони, усилватели. Имаше издължени постери на френски минималисти, които изглеждаха оригинални — и сигурно бяха дяволски скъпи — стъклен таван, лакирани черни рафтове със стотици книги и огромен полукръгъл прозорец, заемащ почти цялата западна стена с изглед към реката, пристанището и светлините на моста.

Тя му подаде уискито. Той отпи. Чивас.

— Няма ли да кажеш нещо за апартамента ми? — попита тя.

Курц сви рамене. Страхотно място за обир, но се съмняваше, че тя ще го приеме като комплимент.

— Щеше да ми разправяш някакви теории — подсети я той.

София отпи от уискито си и въздъхна.

— Ела, Курц. — И без всъщност да го докосва, го поведе към голямото огледало до вратата, след което се дръпна и попита: — Какво виждаш?

— Себе си — отвърна Курц. Всъщност виждаше един мъж с хлътнали очи, сплъстена коса, съдрана окървавена риза, прясна драскотина на бузата и пътечки засъхнала кръв по лицето и врата.

— Вониш, Курц.

Той кимна: прие коментара в духа, в който беше направен — като факт.

— Трябва да се изкъпеш. И да облечеш чисти дрехи.

— После. — В бърлогата му в склада нямаше топла вода и чисти дрехи.

— Сега — каза София, взе чашата му, остави я на бара и отиде в банята в малкия коридор между дневната и онова, което приличаше на спалня. Чу се шум на вода. Тя подаде глава през вратата. — Идваш ли?

— Не.

— Господи, ти си параноик!

„Да — помисли си Курц. — Но дали съм достатъчно параноик?“

София беше изритала обувките си и сега сваляше блузата и полата си. Беше останала само по бели бикини и бял сутиен. С едно-единствено движение, което Курц не беше виждал на живо повече от единайсет години, разкопча сутиена и го захвърли настрана. Застана на вратата в белите си дантелени, но не вулгарни високо изрязани бикини.

— Е? — попита тя.

Курц провери вратата. Заключена и с пуснато резе. Провери малката кухня. Още една врата, заключена и с резе. Плъзна вратата към терасата и излезе на металната конструкция. Беше студено и се канеше да вали. На терасата можеше да се качи само алпинист. Влезе вътре, мина покрай София — тя го чакаше скръстила ръце върху пищния си бюст, настръхнала от студа — и провери спалнята: погледна в гардеробите и под леглото.

Чак тогава влезе в банята.

София вече беше чисто гола под душа и топлата вода беше намокрила дългата й къдрава коса.

— Господи — обади се тя от кабинката, — ти наистина си параноик.

Курц свали окървавените си дрехи.

Беше възбуден, но не до полуда. След първите две години без секс беше осъзнал, че физическата потребност остава една и съща, но психическата или докарва човек до обезумяване — беше се нагледал на подобни случаи в Атика — или се свежда до нивото на един вид метафизичен глад. В затвора беше прочел Епиктет и другите стоици и философията им му се беше видяла достойна за уважение, но отегчителна. Накрая беше стигнал до извода, че номерът е да се наслаждаваш на възбудата, но да не я оставяш да ти замъгли разума.