Фред Варгас - Неудържимата армия

— Но бях принуден — повтори Мо.

— Може би, мой човек, но такъв е законът. Отиваш в предварителния арест, след месец ще се явиш на процес.

— Дори не съм ви причинил болка — възнегодува Мо. — Само лекичко ви ударих.

— Лекият удар те води право пред съдията. Свикнал си. Той ще реши.

— Колко рискувам?

— Две години — прецени Адамсберг — заради изключителните обстоятелства и понесената вреда. Ще можеш да излезеш след осем месеца, ако се държиш добре.

— Осем месеца, мамицата му — каза Мо, този път почти искрено.

— Трябва по-скоро да ми благодариш, че открих подпалвачите. При това нямах никаква причина да ти желая доброто. Комисар, който пуска арестанта да избяга, знаеш ли какво рискувах?

— Не ми дреме.

— Не се съмнявам — каза Адамсберг и се изправи. — Отведете го.

Адамсберг направи на Мо знак с ръка, означаваш: Предупредих те. Осем месеца. Нямаме избор.

— Вярно е, господин комисар — внезапно каза Мо, като му подаде окованите си ръце. — Би трябвало да ви благодаря.

Стискайки ръката на Адамсберг. Мо плъзна в нея топче хартия. Топче, малко по-голямо от смачкана обвивка на бучка захар. Адамсберг затвори вратата след излизането му, опря се на едното й крило, за да не влезе някой, и разгъна бележката. Мо бе написал със съвсем малки буквички как бе разсъждавал относно връвта, с която бяха завързани краката на Елбо. На края на бележката бе отбелязал името и адреса на кучия син, извършил това мръсно дело. Адамсберг се усмихна и грижливо прибра листчето на дъното на джоба си.

Също като преди, в уречения ден граф Дьо Валре бе довел остеопата до леглото на Лео. Лекарят свещенодействаше вече двайсет минути в стаята в присъствието единствено на доктор Мерлуз, който не искаше нищо да изпусне, и на пазача Рене. В коридора се повтаряше почти същата сцена като първия път — Адамсберг, Лина, сестрата се разхождаха напред-назад, графът седеше и потропваше по линолеума с бастуна си, пазачите от Фльори стояха пред вратата. Същата тишина, същото напрежение. Но за Адамсберг тревогата бе сменила природата си. Вече не ставаше дума да се спасява животът на Лео, а да се разбере дали лекарят ще й върне говора. Дали ще съумее да им съобщи името на убиеца от Ордебек. Без това свидетелство Адамсберг се съмняваше, че прокурорът ще обвини капитан Емери. Магистратът нямаше да опре обвинението си на шест обвивки от бучки захар, върху които нямаше никакви отпечатъци. Нито на нападението при кладенеца, което по никакъв начин не доказваше другите убийства.

Графът искаше да знае дали неговата стара Лео ще възвърне предишната си жизнерадост, или ще остане неподвижна в блаженото си мълчание. Колкото за женитбата, вече не говореше за нея. След шока, страха и скандала, разтърсили Ордебек, самото градче изглеждаше изтощено, ябълковите дървета сякаш бяха станали още по-криви, кравите — още по-вкаменени.

Вълна от дъжд и студ връщаше Нормандия в присъщото й състояние. Така че Лина, вместо да се появи с някоя от много отворените си цветни шемизети, бе сложила пуловер с висока до брадичката яка. Адамсберг тъкмо се бе съсредоточил върху този проблем, когато доктор Елбо най-после излезе от стаята доволен и ведър. Също като миналия път в стаята на сестрите бяха сложили маса за него. Придружиха го мълчаливо и лекарят дълго си търка ръцете, преди да ги увери, че още на следващия ден Лео ще говори както обикновено. Бе възстановила достатъчно от психическата си устойчивост, за да посрещне ситуацията, така че той бе вдигнал блокадата. Мерлуз го гледаше как се храни, опрял буза на ръката си, успешно възпроизвел преданата поза на старомоден влюбен.

— Има едно нещо — каза остеопатът между две хапки, — което бих искал да изясня. Всеки би се шокирал, ако някой се нахвърли върху него, за да го убие. Ако е приятел, това сериозно би усилило травмата. Но в случая с Лео се е задвижило нещо много по-могъщо, дотолкова, че тя абсолютно е отказала да го погледне в лицето. Подобно явление се наблюдава, ако, да кажем, ви нападне собственият син. Така че не разбирам. Но твърдя, че не я е нападнал обикновен познат. Тук има още нещо.

— Така е — замислено каза Адамсберг. — Бил е човек, когото вече не е виждала често. Но когото е познавала добре и с когото се е сблъсквала при особени обстоятелства.

— Тоест? — попита лекарят, като отправи изпълнен с внимание поглед към комисаря.

— Когато този човек е бил на три години, Лео се е хвърлила в замръзналото блато, в което той се е давел. И му е спасила живота.