Фред Варгас - Неудържимата армия

— А, добре — каза Адамсберг, без да се обижда.

— Глупак — просъска Емери.

— Дени е бил почти толкова виновен, колкото и ти — спокойно подзе Адамсберг, — задето ти е дал съгласието си на страхливец, опрощението си на жалък негодник. Но когато си разбрал, че Клубът на ловците…

— Компанията на ловците — прекъсна го Емери.

— Както желаеш. Че ще информират виконта за разследването, си разбрал, че няма дълго да издържи. Че ще проговори, ще те обвини. Той е знаел, че си убил сграбчените, за да подготвиш смъртта на Вандермотови. Посетил си го, опитал си се да приспиш опасенията му, почти си го зашеметил с професионалния си удар в сънната артерия, принудил си го да погълне алкохола и лекарствата. Най-неочаквано обаче Дени се е изправил, за да повърне, и се е спуснал към отворения прозорец. Тогава имаше буря, спомняш ли си? Трябвало е само да повдигнеш краката му и да го бутнеш. И Дени е щял да бъде обвинен в убийствата, заради които се е самоубил. Съвършена постановка. Това нарушавало плана ти, но в крайна сметка не чак толкова. След четирите смърти, дори при наличието на рационално обяснение, половината Ордебек щеше да продължи да мисли, че дълбоката причина за всичко е Армията. Че всъщност Елекен е дошъл да унищожи четиримата сграбчени. Че виконтът е бил само неговата въоръжена ръка, оръдието му. Че Ипо и Лина са имали пръст в идването на Господаря. Нищо не би попречило да кажат, че след това някакъв луд е очистил двете изчадия на Елекен. Луд, когото никога няма да открият и чиито действия населението ще одобри.

— Доста голяма хекатомба заради един-единствен човек — каза Емери, поглаждайки сакото си.

— Да, Емери. Но можеш да добавиш, че тази хекатомба изключително ти е харесала. Глейо и Мортанбо са те предизвикали и унижили, а после са се измъкнали. Ти си ги мразел. Ербие също. И него така и не си успял да арестуваш. Всички са били лоши хора, а ти отстраняваш лошите хора, накрая идва и Ипо. Но над всичко. Емери, ти безумно вярваш в Армията. Господарят Елекен, слугите му Ипо и Лина, жертвата му Режис, всичко това има смисъл за теб. Като унищожаваш сграбчените, ти си спечелваш благоразположението на Господаря. Което не е малко. Защото си се боял, да не би да си четвъртата му жертва. Не обичаше да говориш за този четвърти, неназован сграбчен. Предполагам, че преди време си убил някого. Като Глейо, като Мортанбо. Само че това убийство ще отнесеш със себе си.

— Достатъчно, господин комисар — намеси се Бурлан. — Нищо от казаното тук няма стойност.

— Знам, майоре — усмихна се Адамсберг и подкани Веранк и Ретанкур да последват сопнатия офицер от Лизийо.

— На Орлето голият потомък — прошепна Веранк — падна на земята, / удари на камък и счупи си главата.

Адамсберг хвърли поглед на лейтенанта в знак, че сега не е моментът, както го бе направил с Данглар по време на лекцията му за Ричард Лъвското сърце.

Лина не беше отишла на работа, равновесието в дома на Вандермотови бе нарушено от новината за арестуването на капитан Емери, представител на силите на реда. Все едно че църквата на Ордебек се бе обърнала с покрива надолу. След като прочете доклада на Адамсберг основно преработен от Веранк, — майор Бурлан се бе решил да се обърне към прокурора, който нареди временно задържане под стража. Всички в Ордебек знаеха, че Луи-Никола Емери е затворен в килия в Лизийо.

Но най-главното беше, че графът връчи на семейство Вандермот тържествено писмо, с което ги информираше за истинския произход на Иполит и Лина. Сторило му се било, обясни той на Адамсберг, че е по-малко недостойно децата му да го научат от него, а не от слуховете, които, както обикновено, щяха да бъдат бързи и зложелателни.

При завръщането си от замъка Адамсберг ги завари да се лутат из трапезарията по обяд, безредно, като топки за билярд, които се удрят една в друга върху неравното сукно, и да разговарят прави, докато се въртят около голямата нераздигната маса.

Пристигането на Адамсберг като че ли мина незабелязано. Мартен ситно чукаше нещо на дъното на хаванче, а Ипо, обикновено глава на семейството, обикаляше из стаята, като влачеше показалеца си по стените, сякаш чертаеше невидима линия. Детска игра, каза си Адамсберг. Ипо преизграждаше своето съществуване и имаше още много да работи по въпроса. Антонен наблюдаваше напрегнато бързото движение на по-големия си брат, като непрекъснато се местеше, за да не попадне на пътя му. Лина инатливо седеше на един стол и изчопляше с нокът парченца от боята с такава страст, сякаш от това зависеше животът й. Само майката не помръдваше, свита във фотьойла си. Целият й вид — наведената глава, стиснатите тънки крака, прегърналите тялото ръце — крещеше за срама, който я смазваше и от който не знаеше как да се изтръгне. Всички вече знаеха, че е спала с графа, че е мамила бащата и че в Ордебек щяха безкрайно да коментират този факт.