Фред Варгас - Неудържимата армия

Без да поздравява, тъй като не смяташе, че са способни да го чуят, Адамсберг се приближи най-напред до майката и постави букетче цветя на коленете й. Което, изглежда, увеличи смущението й. Тя не се чувстваше достойна да получава цветя. Адамсберг настоя, хвана ръцете й една подир друга и ги постави върху дръжките. После се обърна към Мартен.

— Би ли ни направил кафе?

Тази реплика и преминаването на „ти“ като че ли привлече разконцентрираното внимание на семейството. Мартен остави чукчето и се отправи към кухнята, като се чешеше по главата. Адамсберг сам извади от бюфета чашите и ги разположи на мръсната маса, след като събра част от съдовете в единия ъгъл. После един по един ги покани да седнат. Лина последна прие и щом се настани, веднага зачопли с нокът боята по крака на стола. Адамсберг не смяташе, че има дарба на психолог, и бе обзет от мимолетно желание да избяга. Взе кафеника от ръцете на Мартен и напълни всички чаши, занесе една на майката, която отказа и продължи да седи с ръце, впити в букета. Комисарят имаше чувството, че никога досега не беше пил толкова кафе. Ипо също отблъсна чашата и си отвори една бира.

— Майка ви се страхуваше за вас — започна Адамсберг — и беше абсолютно права.

Видя как погледите се свеждат. Всички наведоха глави към пода, сякаш се вглъбяваха, преди да чуят неделната меса.

— Ако никой от вас не е способен да я защити, кой би го направил?

Мартен протегна ръка към чукчето, но се въздържа.

— Графът я е спасил от лудостта — опита се да обясни Адамсберг. — Никой от вас не може да си представи какъв ад е бил животът й. Валре ви е закрилял, всичките, дължите му признателност. Попречил е Ипо да бъде застрелян като куче. И за това му сте длъжници. Тя ви е спасила чрез него. Не е могла да го направи сама. Действала е като майка. Това е всичко.

Адамсберг не беше сигурен в това, което говореше, не знаеше дали майката е щяла да полудее или не, дали бащата е щял да стреля по Иполит, но не беше сега моментът да се разсъждава по-обстойно.

— Графът ли е убил бащата? — попита Ипо.

Главата на семейството наруши мълчанието — това бе добър знак. Адамсберг пое въздух и съжали, че Церк или Веранк не са наоколо, та да си вземе една цигара.

— Не. Никога няма да узнаем кой е убил бащата. Може би Ербие.

— Да — намеси се Лина. — Възможно е. Имаше една ужасна сцена седмица преди това. Ербие искаше пари от баща ми. Много крещяха.

— Разбира се — каза Антонен и най-после отвори широко очи. — Ербие сигурно е знаел за Ипо и Лина, сигурно е шантажирал Вандермот. Баща ми никога не би понесъл целият град да го узнае.

— В такъв случай — възрази Ипо — трябваше бащата да е убил Ербие, а е станало обратното.

— Тъй или инак — потвърди Мартен, — ако Лина е видяла Ербие в Неудържимата армия, значи, че е бил извършил престъпление. За Мортанбо и Глейо знаехме, за Ербие — не.

— Точно така — заключи Ипо. — Ербие е разбил тавата на бащата.

— Сигурно е било така — одобри Адамсберг. — Всичко се обяснява и главното, всичко свършва.

— Защо казвате, че майка ми е била права да се страхува? — попита Антонен. — Емери не нас е убил.

— Но е щял да ви убие. Това е било крайната му цел — да убие Ипо И Лина и да прехвърли вината върху някой жител на Ордебек, побъркал се от страх от Неудържимата армия.

— Като през 1777-а.

— Точно. Но смъртта на виконта го е забавила. Пак Емери го е бутнал от прозореца. Но сега всичко свърши — каза той и се обърна към майката, чието лице като че ли се отпускаше, сякаш след като действията й бяха обявени и дори защитени, тя можеше малко да излезе от ступора си. — Времето на страха свърши — настоя комисарят. Край също с проклятието, което е тегнело върху клана Вандермот. Убийствата имат поне един положителен ефект — ще знаят, че никой от вас не е убиец, че всички сте жертви.

— Така че вече никого няма да впечатляваме — каза Ипо с разочарована усмивка.

— Може би е жалко — каза Адамсберг. — Ти се превръщаш в човек с пет пръста.

— Добре че мама е запазила краищата — въздъхна Антонен.

Адамсберг постоя още час, преди да се сбогува, хвърляйки последен поглед на Лина. На излизане прегърна майката през раменете и я помоли да го изпрати до пътя. Женицата плахо остави цветята и грабна един леген, като обясни, че ще използва случая да прибере прането.

Адамсберг помагаше на майката да сваля прането от опънатото между ябълките въже, да го сгъва и да го поставя в легена. Не виждаше никакъв деликатен начин да повдигне въпроса.