Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

Най-лошото се бе случило на един двайсет и девет годишен шеф на звукозаписна компания на име Джонатан Мюлер и се бе случило по най-лошия възможен начин . Имаше ухапвания по врата му. Не видях следи от разрези с нож. Мюлер бе обесен с краката нагоре на кабела на лампата на тавана. Кожата му бе восъчна и прозрачна и според мен не бе мъртъв от дълго време.

Тримата се приближихме към висящото тяло. То се поклащаше леко и от него още капеше кръв.

— Основните ухапвания са по врата — казах аз. — Изглежда, някой пак си е играл на вампири. Обесването явно с нещо като ритуал, като техния подпис под убийството.

Това е толкова откачено — прошепна Джамила. — Изсмукали са кръвта на бедния човек. Изглежда почти като сексуално престъпление.

— Мисля, че е такова — съгласи се Кайл. — Мисля, че първо са го съблазнили.

Точно тогава мобилният телефон в джоба на сакото ми иззвъня. Моментът не можеше да е по-неподходящ.

Погледнах Кайл, преди да отговоря.

— Може да е той — казах аз. — Мислителя.

Притиснах телефона до ухото си.

— Как ти харесва в Ел Ей, Алекс? — попита Мислителя с механичния си глас. — Мъртвите изглеждат едни и същи навсякъде, нали?

Кимнах на Кайл. Той разбра кой ми се обажда. Мислителя.

Направи ми знак да му дам телефона и аз му го подадох. Наблюдавах лицето му, докато слушате, намръщи се. Накрая дръпна телефона от ухото си.

— Затвори — каза той. — Сякаш усети, че вече не го слушаш. Но как би могъл, Алекс? Откъде копелето знае толкова много? Какво иска от теб, по дяволите?

Взирах се в трупа, който бавно се въртеше на въжето. Не можех да отговоря. Не ми хрумваше нищо. Самият аз се чувствах изцеден.

Вече бе петък и бяхме затънали до гуша в ужасна, отвратителна каша, с която нямаше да се оправим скоро. Следобед трябваше да проведа един труден разговор по телефона — трябваше да се обадя вкъщи, във Вашингтон. Нана вдигна на третото позвъняване и аз веднага съжалих, че не беше някое от децата.

— Алекс е. Как си?

— Няма да си дойдеш вкъщи за концерта на Деймън утре, нали, Алекс? Или вече си забравил за концерта? О, Алекс, Алекс. Защо ни изостави? Това не е добре.

Много обичам Нана, но понякога тя отива твърде далеч, за да подчертае мнението си.

— Защо не ми дадеш да говоря с Деймън? — казах аз. — Сам ще му обясня.

— Той няма да е момче още дълго. Много скоро ще бъде същият като теб и няма да чува въобще какво му говорят другите. Тогава ще видиш какво ми е. Гарантирам ти, че няма да ти хареса — каза тя.

— И без това се чувствам достатъчно виновен. Няма нужда да усложняваш нещата още повече, стара жено.

— Има нужда и още как. Това ми е работата и тя е за мен не по-малко важна, отколкото твоята работа за теб.

— Нана, тук умират хора. Едно ужасно убийство във Вашингтон ме накара да се включа в това разследване. Същите убийци продължават да убиват. Има връзка, която трябва да открия или поне да опитам.

— Да, умират хора, Алекс. Това ми е ясно. А други хора растат, без да виждат баща си толкова, колкото е необходимо — а това е особено лошо, след като нямат и майка. Даваш ли си сметка за това? Не мога да бъда и майка, и баща на тези деца.

Затворих очи.

— Чувам те. Дори съм съгласен с теб, колкото и да не ти се вярва. Сега, моля те, ще ми дадеш ли да говоря с Деймън? — помолих я отново. — Веднага щом затворя телефона, ще изляза да потърся майка за децата си. В действителност в момента работя с една много приятна жена детектив. Ще ти хареса.

— Деймън не е тук. Каза, ако се обадиш, че няма да можеш да се прибереш до утре, да ти кажа „много благодаря“.

Поклатих глава и се засмях, въпреки че не ми беше весело.

— Чудесно имитираш интонацията му. Къде е той?

— Играе баскетбол с приятелите си. И в това е много добър. Мисля, че може да стане забележителен гард. Забелязал ли си?

— Има меки ръце и бърза начална реакция. Разбира се, че съм забелязал. Знаеш ли с кои приятели е излязъл?

— Разбира се, че знам. А ти знаеш ли? — сопна ми се Нана. Когато бе в нападение, тя бе неумолима. — Играе с Луис и Джамал. Умее да си подбира приятелите.

— Трябва да затварям, Нана. Моля те, предай на Деймън и Джени, че ги обичам. И прегърни малкия Алекс от мен.

— Алекс, сам им казвай, че ги обичаш, и ги прегръщай — каза тя. После ми затвори. Никога преди не беше го правила. Е, поне не често.

Седях като закован за стола си и мислех върху това, което ми беше казала, чудех се дали наистина съм толкова виновен, колкото ме изкарваше. Знаех, че прекарвам повече време с децата си, отколкото повечето бащи, но както Нана умело подчерта, децата ми растяха бързо, и то без майка. Трябваше да се справям по-добре и нямах никакво извинение.