Джеймс Патерсън - Четири слепи мишки

Самата база се простираше на четиридесет километра от изток на запад и на шестнайсет от север на юг. Тук се помещаваха войски, готови да бъдат изпратени навсякъде по света в рамките на осемнадесет часа. Имаше всякакви удобства — кинотеатри, конна база, музей, две голф игрища, че дори и зимна пързалка за любителите на кънките.

Над един от новите постове се виждаха два надписа. На единия пишеше: Добре дошли във Форт Браг — дом на Американските въздушни и специални войски.

На втория се четеше обичайният за почти всички американски бази по света надпис: Намирате се на територията на военно поделение и подлежите на претърсване без прокурорска заповед.

Теренът навсякъде бе прашен и вече се сгорещяваше под все още силното за есента слънце. Накъдето и да погледнех, виждах търчащи нанякъде войници. И джипове. Много военни джипове. Навсякъде като че ли вреше и кипеше.

— Ураааа, а? — обърнах се аз към Сампсън.

— Ами — поклати глава той и се ухили. — Иде ми да хукна към портала.

Двамата прекарахме останалата част от деня в разговори с облечени в камуфлажи мъже, обути в ослепително лъснати кубинки. Връзките ми с ФБР ми помогнаха да отворя врати, които иначе биха си останали затворени за нас. Елис Купър имаше много приятели и повечето от тях се стъписани, като чули за убийствата. И почти всички и сега продължаваха да не вярват, че той е способен на такава касапница.

Изключение правеха двама срочно служещи, които бяха минали под личното му обучение. Те ни казаха, че Купър се отнасял с тях грубо физически. Най-ядосан беше един от войниците, на име Стив Хол.

— Сержантът си беше адски дребнаво копеле. Всеки го знаеше. Видеше ли ме някъде сам, започваше да ме бута с лакът, да ме ръга с коляно. Знаех, че само чака да му отвърна, но аз не го направих. Не съм чак толкова изненадан, че е убил някого.

— Това са тъпотии — каза по-късно Сампсън. — Купър е кибритлия и понякога може да бъде отвратителен, ако го предизвикат. Обаче това не означава, че може да убие три жени и да ги боядиса със синя боя.

Усещах огромното чувство на привързаност и уважение, което Сампсън изпитваше към Елис Купър. Това беше черта, която той не демонстрираше често. Бе израсъл с майка, която освен наркоманка бе и пласьор, и баща, който избягал от тях, когато Сампсън бил едва на три годинки. Никога не изпадаше в сантименталности, освен ако не ставаше дума за Нана или децата и може би и за мен.

— Дотук какво мислиш за цялата тази бъркотия? — попита ме той накрая.

Поколебах се малко, преди да му отговоря.

— Рано е още да се каже, Джон. Знам, че звучи адски гадно, особено след като на приятеля ти му остават по-малко от три седмици живот. А сигурно и тук, във Форт Браг, няма да ни търпят кой знае колко. Военните обичат сами да си разрешават проблемите. Много ще ни е трудно да изтръгнем информацията, която ни трябва, за да помогнем на Купър. Колкото до него, интуицията май ми подсказва да му вярвам. Обаче кой ще си даде такъв труд, само и само да го накисне? Няма никакъв смисъл.

Започвах да свиквам с всичките тези C-130 и C-141, които непрекъснато излитаха, кацаха и кръжаха над главите ни. А да не споменавам за непрекъснатия артилерийски бумтеж, носещ се от близкия полигон, който все повече започвах да оприличавам на своеобразен камбанен звън, отброяващ последните часове на Елис Купър.

След скоростния обяд в едно ресторантче на булевард „Браг“ двамата със Сампсън трябваше да се срещнем с някакъв капитан на име Джейкъбс. Доналд Джейкъбс работеше в КСО — военния криминално следствен отдел. Бе започнал да работи по случая с убийствата още от самото начало и на процеса бе ключов, съкрушителен свидетел.

Непрекъснато забелязвах, че по улиците във Форт Браг се забелязва доста оживено движение и на цивилни автомобили. Дори и сега всеки може да влезе тук и никой да не го забележи. Подкарах към мястото, където бяха разположени административните сгради. КСО се помещаваше в сграда, която се оказа по-модерна и по-стерилно изглеждаща, отколкото по-привлекателните съоръжения през двайсетте и трийсетте.

Капитан Джейкъбс ни посрещна в кабинета си. Вместо униформа той бе облякъл червена карирана риза и панталони в цвят каки. Изглеждаше спокоен и сърдечен едър мъж в добра физическа форма, малко под петдесетте.

— С какво мога да ви помогна? — попита той. — Знам, че Елис Купър има приятели, които вярват в него. Едно време е помогнал на доста хора. Знам също така, че и двамата имате репутация на добри детективи по убийствата. Така че откъде да започнем?