Джеймс Патерсън - Четири слепи мишки

Браунли със своите метър и седемдесет минаваше за набит, но със съвършено пропорционално тяло за петдесет и една годишен мъж, като се има предвид колко бира бе изпил през живота си. Очите му се засенчваха от гъсти и рунтави, почти сключени вежди. Косата му още тъмнееше, но тук-там вече се виждаха сребърни нишки и той я подстригваше все още по военному, макар и не чак толкова ниско.

Уорън Грифин, Хлапето, бе най-младият от групата и все още най-импулсивният. Възхищаваше се и от двамата, особено от Старки. Грифин бе метър и осемдесет и пет висок, върлинест мъж. Тъмнорусата му коса бе дълга от двете страни, но по темето бе вече започнала да оредява.

— Трябва да ви кажа, че го харесвам тоя Ханибал Канибала — каза Грифин, влизайки в бърлогата. — Особено пък сега, когато от Холивуд решиха, че е положителен герой. Убива само хора с лоши маниери и на които им липсва чувство към изящното изкуство. Какво лошо има в това?

— За мен нищо — отвърна Харис.

Старки заключи вратата, после пъхна черната касета във видеото. Обичаше бърлогата с кожената мека мебел, трийсет и шест инчовия телевизор „Филипс“ и библиотечката с подредени по хронологичен ред видеокасети.

— Време е за шоу — каза Старки. — Гаси лампите.

На екрана се появи нестабилно изображение от държана в ръце камера на човек, приближаващ към някаква най-обикновена къща. В кадър се появи и втори мъж. Операторът любител се приближаваше все повече и повече към къщата, докато най-сетне целият екран се запълни от наплют от мухите прозорец и гледката вътре в хола на къщата. В стаята имаше три жени, които със засмени лица си говореха нещо и току избухваха в смях. Бе ясно, че нямат никаква представа, че ги наблюдават трима непознати, които на това отгоре и ги снимат.

— Забележете, че въведението представлява дълъг кадър без прекъсване — обади се Харис. — Операторът е направо гений, ако ми е позволено да се самопохваля.

— Аха, режисьор и половина си — каза Грифин. — В теб май има някой скрит Фелини, що ли?

Жените, които бяха на около трийсетина години, вече се виждаха съвсем ясно през прозореца. Пиеха бяло вино и си прекарваха страхотно. Всички бяха в къси панталони, с чудесно оформени крака, които заслужаваха да бъдат показвани. Барбара Грийн изпъна своя напред, сякаш точно заради филма.

Нестабилната картина продължи да се клатушка, следвайки стената на къщата до задната врата към кухнята. Този път заедно с картината се появи и звук. Единият от тримата натрапници заблъска по алуминиевата рамка на мрежата.

Отвътре долетя глас:

— Идвам! Кой е? О-о, дано да е Ръсел Кроу. Току-що гледах Красив ум . Ама трябваше да го кръстят Красив мъж .

— Не е Ръсел Кроу, госпожо — каза Браунли Харис, който очевидно бе операторът.

Таня Джексън отвори вратата и за секунда на лицето й застина ужасено изражение, преди Томас Старки да й пререже гърлото с десантния нож. Жената изстена и падна на колене, после се захлупи по очи на пода. Таня Джексън бе мъртва, още преди тялото й да докосне линолеума, с който бе постлала кухнята си.

— Някой тука е много добър с десантен нож — каза Харис, отпивайки от бирата, без да откъсва очи от екрана. — Не си е изгубил тренинга.

Изображението от камерата се промени, минавайки бързо през кухнята. Точно през окървавения и конвулсивно потрепващ труп на Таня Джексън. После влезе в хола. По радиото гърмеше ритмична песен на „Дестини’с Чайлд“, която се превърна в саундтрак към любителския филм.

— Какво става тука? — изпищя Барбара Грийн от дивана и се сви на топка. — Кои сте вие? Къде е Таня?

Старки моментално се хвърли към нея с ножа. Но въпреки това успя да направи физиономия към камерата. След това се втурна подир Морийн Бруно обратно в кухнята, където заби десантния нож в центъра на гърба й. Жената вдигна ръце над главата си, сякаш се предаваше.

Камерата промени ъгъла си, за да покаже Уорън Грифин. Той представляваше ариергарда. Именно Грифин бе донесъл боята и именно той щеше да боядиса лицата и торса на трите убити жени в синьо.

Седнали в мрака на бърлогата, тримата приятели изгледаха филма още два пъти. Когато лентата свърши за трети път, Томас Старки извади касетата.

— Ха наздраве — каза той и тримата вдигнаха халвите. — Не остаряваме, а задобряваме повече и повече.

На другата сутрин двамата със Сампсън пристигнахме във Форт Браг, Северна Каролина, за да продължим разследването по убийствата „Синята дама“ . Над главите непрекъснато ревяха C-130 и C-141. Карах по нещо, наречено „Път за всички американци“, след това свих по Рийли Роуд. Колкото и да бе странно, около базата никога не бе имало охранителен кордон, нито пък ограда или официален портал. До 11 септември. Военните пускаха автомобилистите да минават по пътищата на базата за по-напряко.