Андреа Камиллери - Формата на водата

— Някой от вас съобщи ли на журналистите? — попита комисарят своите хора, но те му дадоха знак, че не са.

— Внимавайте, защото не искам да ми се мотаят тук.

Галуцо срамежливо излезе напред и вдигна два пръста, като че ли искаше разрешение да отиде до тоалетната.

— Дори зет ми ли?

Зетят на Галуцо беше журналист в „Телевигата“, който се занимаваше с криминалната хроника, и Монталбано си представи каква кавга щеше да се заформи в семейството им, ако Галуцо не му кажеше нищо, и затова му правеше мили очи.

— Добре, но нека дойде чак след преместването на трупа. И никакви фотографи!

Тръгнаха със служебната кола, оставяйки Джаломбардо на пост. На волана беше Гало, който заедно с Галуцо беше предмет на плоски шеги от типа на: „Комисарю, какво се говори в кокошарника?“. Монталбано, познавайки го добре как шофира, го предупреди:

— Не карай бързо, няма нужда от това.

На завоя при църквата „Дел Кармине“ Пепе Гало вече не се удържаше и изсвири с гумите, увеличавайки скоростта. Чу се глух шум като от изстрел и колата поднесе. Слязоха и видяха, че предната външна дясна гума се беше спукала. Изглежда, доста време е била обработвана с някакво острие, защото резките по нея бяха очевадни.

— Рогоносци, курвенски синове! — избухна сержантът.

Тогава Монталбано наистина се ядоса:

— О, боже! Ама как го допуснахте, след като всички до един знаете, че на всеки петнайсет дни ни режат гумите! А и аз всяка сутрин ви предупреждавам да ги огледате, преди да тръгнете! На вас обаче изобщо не ви пука, глупаци! Така ще е, докато някой не си счупи врата!

По една или друга причина им бяха нужни повече от десет минути, за да сменят гумата, и когато пристигнаха на Егрека, криминолозите от Монтелуза вече бяха дошли.

Намираха се във фазата на съзерцание, както я наричаше Монталбано, тоест петима или шестима полицаи обикаляха напред-назад около участъка, в който се намираше колата, с наведени глави и, както обикновено — с ръце в джобовете или зад гърба. Изглеждаха като философи, потънали в дълбоки мисли, но всъщност пристъпваха внимателно и добре си отваряха очите, като търсеха по земята някаква улика, знак или следа. Якомуци, шефът на криминолозите, веднага щом го видя, се затича да го пресрещне.

— Как така няма журналисти?

— Аз не ги искам.

— Този път направо ще те застрелят, че си им прецакал такава важна новина. — Видимо беше превъзбуден. — Знаеш ли кой е мъртвият?

— Не. Ти ми кажи.

— Инженер Силвио Лупарело.

— По дяволите! — беше единственият коментар от страна на Монталбано.

— А знаеш ли как е умрял?

— Не. Пък и не искам да знам. Сам ще разбера.

Якомуци се върна обиден при хората си. Фотографът на криминолозите беше приключил и сега беше ред на доктор Паскуано. Монталбано забеляза, че медикът трябваше да си върши работата в много неудобна поза. Тялото му беше наполовина в колата и той се пресягаше към съседното на шофьора място, където смътно се виждаше някакво тъмно очертание. Фацио и полицаите от Вигата помагаха на колегите си от Монтелуза. Комисарят запали цигара и се обърна да разгледа в посока химическата фабрика. Тази руина го примамваше. Реши, че един ден ще се върне, за да направи снимки, които щеше да изпрати на Ливия, обяснявайки й чрез тези изображения нещата за себе си и за родното си място, които тя все още не можеше да проумее.

Видя да идва колата на съдебния следовател Ло Буоно и как той слезе от нея превъзбуден.

— Ама вярно ли е, че мъртвият е инженер Лупарело?

Виждаше се, че Якомуци не си е губил времето.

— Изглежда точно така.

Съдебният следовател отиде при групата на криминолозите и започна безкраен разговор с Якомуци и доктор Паскуано, който беше извадил от чантата си бутилка спирт и си дезинфектираше ръцете. След един достатъчно дълъг период от време, в който Монталбано да може да изгори на слънцето, онези от криминологията се качиха в колата и си тръгнаха. Якомуци мина покрай него, но не го поздрави. Монталбано чу как сирената на линейката спря да вие зад гърба му. Сега беше негов ред, трябваше да действа, нямаше как да го избегне. Изтръгна се от вцепенението, което го беше обзело, и се отправи към автомобила с мъртвеца. По средата на пътя го спря съдебният следовател.

— Тялото може да бъде преместено. И като се има предвид известността на клетия инженер, колкото по-бързо се задействаме, толкова по-добре. При всички положения обаче всеки ден ме дръжте в течение как върви разследването. — Направи пауза, а после, за да смекчи категоричността на думите си, с усилие каза: — Обадете ми се, когато счетете за нужно. — Направи отново пауза и после завърши: — И да сме наясно, винаги само в работно време. — И се отдалечи.