Андреа Камиллери - Формата на водата

Поне в следващите двайсет и четири часа нямаше да се случи нищо. Следобеда Монталбано се върна във виличката си, хвърли се на леглото и спа три часа. След това стана и тъй като в средата на септември морето беше гладко като дъска, дълго се къпа в него. С връщането си у дома си приготви спагети, гарнирани с месестата част от морски таралежи, и пусна телевизора.

Разбира се, във всички локални информационни емисии се говореше за смъртта на инженера, произнасяха се панегирици в негова памет, а от време на време се появяваше и някой политик с дежурната си физиономия, за да припомни заслугите на починалия и проблемите, които повличаше след себе си загубата му, но нито един, ама нито един, дори единственият опозиционен канал, не дръзна да каже къде и по какъв начин беше издъхнал покойният Лупарело.

Саро и Тана прекараха нощта зле. Нямаше и съмнение, че Саро случайно е намерил огърлицата, както става в приказките, в които дрипавите пастири се натъкват на делви, пълни със златни монети, или на покрити с брилянти агнета. Тук обаче ситуацията беше доста по-различна от тази в Античността, защото герданът със съвременен дизайн беше изгубен предния ден, за което нямаше две мнения, и дори с просто око се виждаше, че струва цяло състояние. Възможно ли е никой да не се е появил да каже, че го е изгубил? Както всяка вечер, седяха около масата в кухнята, чийто прозорец зееше широко отворен, а звукът на телевизора беше усилен до дупка, за да избегнат дори и при най-малкото помръдване от тяхна страна съседите им, които не изпускаха нищо, да започнат да ги одумват, споглеждайки се. Тана незабавно се противопостави на изразеното от съпруга й намерение да отиде да продаде огърлицата още на следващия ден, веднага щом отвореше магазинът на братята бижутери Сиракуза.

— Преди всичко — каза тя, — аз и ти сме честни хора, затова не можем да отидем и да продадем нещо, което не е наше.

— Хъм, тогава какво искаш да направим? Да отида при началник бригадата да му кажа, че съм намерил огърлицата, и да му я предам, а той да я върне на притежателя й, когато същият дойде да се оплаче, че му липсва? Знаеш ли какво ще стане — след не повече от десет минути големият рогоносец Пекорела ще отиде да я продаде, за да се облажи той.

— Може да го направим по друг начин. Ще задържим вкъщи огърлицата, като междувременно уведомим за нея Пекорела. Ако някой дойде да си я поиска, ще му я върнем.

— И какво ще спечелим от цялата тая работа?

— Някакъв процент, изглежда, се полага на всеки, който намери подобно нещо. Колко струва според теб?

— Около двайсетина милиона — отговори й Саро, но му се стори, че е изтърсил твърде голяма цифра. — Да кажем обаче, че на нас ни се полагат два милиона. Обясни ми как ще платим цялото лечение на Нене с два милиона лири?

Обсъждаха чак до разсъмване и сложиха край на дискусията само защото Саро трябваше да отива на работа. Постигнаха обаче временно споразумение, което отчасти спасяваше тяхната почтеност: щяха да задържат огърлицата, без да кажат на никого нито дума, щяха да изчакат да мине една седмица и после, ако никой не се появеше да каже, че е негова, щяха да отидат и да я заложат. Когато готовият за работа Саро отиде да целуне сина си, там го чакаше приятна изненада, защото Нене спеше спокойно и дълбоко, сякаш беше разбрал, че баща му е намерил начин как той да оздравее.

Тази нощ и Пино сън не го ловеше. Той беше умозрителен човек, харесваше му театърът и беше играл като актьор някои роли в усърдните, но все по-малобройни самодейни трупи от Вигата и околностите. Четеше драматургия и винаги когато ниският доход му го позволяваше, тичаше в единствената книжарница на Монтелуза, за да си купи книги с комедийни и драматични пиеси. Живееше с майка си, която получаваше ниска пенсия, но нямаха истински проблеми с изхранването си. Старата го накара три пъти да й разкаже за откриването на мъртвия, като го принуди да й опише още по-добре всеки детайл и подробност. Правеше го, за да може на следващия ден да го разказва на своите приятелки от църквата и пазара, възхвалявайки себе си, че е научила за всичките тези факти, както и сина си, който се е оказал толкова способен, че да се замеси в история като тази. Към полунощ тя отиде да си легне, а не след дълго и Пино помириса леглото. Но за сън и дума не можеше да става, защото нещо го мъчеше и караше да се върти под чаршафа. Казахме, че е умозрителен човек, и затова след два часа, прекарани в напразни опити да притвори очи, по най-разумния начин се самоубеди, че няма как да стане, защото тази нощ беше точно като коледната. Надигна се, поизми се и седна пред писалището, което се намираше в спалнята му. Повтори и на себе си всичко, което беше разказал на майка си, и всичко беше както трябва, всяко нещо се връщаше на мястото си, но писукането, което чуваше в главата си, оставаше като фон. Беше като играта „Студено, студено, горещо, горещо“, защото, докато си повтаряше всичко онова, което й беше казал, писукането сякаш му казваше: „Студено, студено!“. Вероятно обаче безпокойството му се пораждаше от онова, което не беше разказал на майка си. В действителност не й беше съобщил същите факти, които в съгласие със Саро бяха премълчали и пред Монталбано: че бързо бяха разпознали трупа и се бяха обадили на адвокат Рицо. На това място писукането стана много силно и започна да крещи: „Горещо, горещо!“. Тогава той взе лист и химикалка и написа дума по дума диалога, който проведе с адвоката. Препрочете го и нанесе корекции, насилвайки паметта си до такава степен, че да може като в театрална пиеса да опише дори паузите. Когато беше готов, отново го препрочете в окончателния му вариант. Имаше нещо, което не се връзваше в този диалог. Но вече беше твърде късно и трябваше да тръгва към „Сплендор“.