Андреа Камиллери - Формата на водата

Настана кратко мълчание. След това Рицо заговори.

— И защо го казваш на мен?

Пино се ядоса, очакваше всичко, но не и такъв отговор, стори му се странен.

— Ама как?! Вие не сте ли… неговият най-добър приятел? Помислихме, че е редно да…

— Благодаря ви, но преди всичко е нужно да изпълните своя граждански дълг. Приятен ден.

Саро беше подслушал разговора с буза, залепена за тази на Пино. Спогледаха се удивени. Рицо се държа, все едно са му разказали, че са намерили трупа на човек, чието име не знаят.

— Ама че работа, нали му беше приятел! — избухна Саро.

— Какво знаем ние? Твърде е възможно напоследък да са се скарали — вдъхна си увереност Пино.

— Ами сега какво ще правим?

— Отиваме да изпълним гражданския си дълг, както ни каза адвокатът — завърши Пино.

Тръгнаха към селището в посока полицейския участък. Дори през ум не им мина да отидат при карабинерите, защото тях ги командваше някакъв лейтенант от Милано. Докато комисарят от полицията идваше от Катания, името му беше Салво Монталбано и когато искаше да разбере нещо, го разбираше.

— Пак…

— Не! — каза Ливия и продължи да го гледа втренчено с още по-блестящи от любовната треска очи.

— Моля те!

— Не, казах не.

„Винаги ми харесва поне малко да ме принудят“ — спомни си, че веднъж му го беше прошепнала в ухото, и тогава той, възбуден от думите й, се опита да вмъкне коляното си между стиснатите й бедра, докато я сграбчваше със сила за китките и разтваряше ръцете й до такава степен, че да изглежда като разпъната.

Задъхани, се спогледаха за миг и след това тя внезапно отстъпи.

— Да — каза Ливия. — Да. Сега.

И точно в този момент телефонът иззвъня. Без дори да отвори очи, комисар Монталбано протегна ръката си, за да сграбчи не толкова слушалката, колкото стопяващите се фрагменти от съня си, който неумолимо изчезваше.

— Моля! — беше ядосан на досадника.

— Комисарю, имаме „клиент“.

Разпозна гласа на сержант Фацио. Другият със същия чин, Торторела, все още беше в болницата заради ужасния куршум, изстрелян в корема му от някакъв тип, който искаше да се направи на мафиот, а всъщност беше само мизерен рогоносец и не струваше пукната пара. „Клиент“ на техния жаргон означаваше труп, с който трябваше да се занимаят.

— Кой е?

— Все още не знаем.

— Как са го убили?

— Не знаем. Напротив, дори не знаем дали е бил убит.

— Сержанте, не мога да разбера как е възможно да ме будиш, и то без да знаеш нищо, ама нищичко? — пое си дълбоко въздух, за да му мине ядът, от който нямаше никакъв смисъл, тъй като отсрещната страна понасяше всичко с олимпийско спокойствие.

— Кой го е намерил?

— Двама работници от чистотата… в някаква кола на Егрека.

— Идвам веднага. Ти междувременно се обади в Монтелуза и кажи на криминолозите да дойдат. Уведоми и съдебния следовател Ло Бианко.

Докато се къпеше, стигна до извода, че мъртвият не може да е друг освен някой, който принадлежи към шайката мафиоти Куфаро от Вигата. Преди осем месеца, вероятно заради мотиви, свързани с определянето на териториалните граници, беше пламнала жестока война между Куфаро и бандата на Синагра от Фела. Всеки месец имаше по един мъртъв от тях, като се редуваха и идеално спазваха реда си: един от Вигата, един от Фела. Последният убит, някой си Марио Салино, беше застрелян във Фела от мафиотите от Вигата, затова този път очевидно беше дошъл редът на някого от хората на Куфаро.

Преди да излезе от вкъщи — живееше сам в една виличка точно на плажа, в противоположната страна на Егрека, — му се прииска да се обади на Ливия в Генуа. Отговори му веднага със сънен глас.

— Извини ме, но исках да те чуя.

— Сънувах те — каза тя и добави: — Беше с мен.

Монталбано се готвеше да й каже, че може би и той я е сънувал, но беше обзет от някакъв абсурден срам. Вместо това я попита:

— И какво правехме?

— Това, което не правим от доста време — отговори му Ливия.

В полицейския участък освен сержанта завари само трима полицаи. Другите бяха по следите на собственика на магазин за дрехи, който беше стрелял по сестра си заради разправии, свързани с наследствени делби, а след това беше избягал. Отвори вратата на килията. Двамата работници по чистотата бяха седнали на пейката близо един до друг, пребледнели въпреки жегата.

— Почакайте, след малко се връщам — каза им Монталбано и двамата, вече примирени, дори не му отговориха.

Беше ясно, че когато човек се срещнеше независимо по каква причина със закона, нещата винаги започваха да се протакат.