Андреа Камиллери - Формата на водата

— Малко по-добре е, температурата му започна да пада — каза съпругата му Тана само за да го зарадва.

Небето се проясни и сега пламтеше едно слънце, от което и камъните се пукаха. Саро около десетина пъти беше изсипал своята ръчна количка на незаконното сметище, което някой по собствена инициатива беше направил там, където преди време се намираше задният вход на фабриката. Чувстваше гръбнака си като пречупен. На крачка от пътеката, която се намираше близо до оградата и излизаше на междуградското шосе, зърна на земята нещо, което силно блестеше. Наведе се, за да го види по-добре на какво прилича. Беше някаква огромна висулка под формата на сърце, обсипана с брилянти, а в средата й имаше един доста по-голям от тях. Синджирът й от масивно злато, който я придържаше към врата, все още беше на нея, но разкъсан на едно място. Саровата десница влезе в действие и присвои огърлицата, като я сложи в джоба му. На Саро му се стори, че дясната му ръка действа самоволно, без мозъкът му да й е подал някакъв сигнал, от което остана още по-удивен. Изправи се, плувнал в пот, огледа се наоколо, но никъде не се виждаше жива душа.

Пино, който си беше избрал по-близкия до плажа участък от Егрека, изведнъж забеляза на разстояние от двайсетина метра муцуната на някакъв автомобил, която се подаваше от един по-гъст от другите храсталаци. Спря се объркано, защото не беше възможно някой да е окъснял чак до този час — вече беше седем сутринта, — за да оправя някаква си проститутка. Пристъпи и предпазливо, стъпка по стъпка започна да се приближава, почти превит надве, а когато беше вече на височината на предните фарове, внезапно се изправи. Нищо не се случи, никой не му се развика да си гледа работата, а колата изглеждаше празна. Приближи се още повече и най-накрая видя неясните очертания на някакъв мъж, който седеше неподвижно на мястото до шофьора, а главата му беше облегната назад. Изглеждаше потънал в дълбок сън. Пино инстинктивно и със затаен дъх разбра, че нещо не е наред. Обърна се и започна да вика с всичка сила Саро, който пристигна запъхтян и с ококорени очи.

— Какво става? Какво искаш, по дяволите? Какво те прихваща?

Пино долови някаква агресия във въпросите на приятеля си, но я отдаде на тичането, което той беше дръпнал, за да дойде при него.

— Гледай тук…

Пино набра смелост и се приближи до мястото на водача, опита се да отвори вратата на автомобила, но не успя, защото беше заключена отвътре. Подпомогнат от Саро, който сега изглеждаше по-спокоен, се опита да достигне до другата врата, върху която леко странично се облягаше тялото на мъжа, но не успя, защото колата — огромно зелено беемве — така беше спряла до живия плет, че от тази страна не беше възможно никой да се приближи. Но като се протегнаха напред, изподрасквайки се в къпините, успяха да видят по-добре лицето на мъжа. Той не спеше, очите му бяха отворени и втренчени. В същия момент, в който си дадоха сметка, че човекът е умрял, Пино и Саро замръзнаха от страх, но не от гледката пред смъртта, а защото бяха разпознали мъртвеца.

— Имам чувството, че се намирам в сауна — каза Саро, докато тичаше по междуградското шосе към една телефонна кабина. — Ту е студено, ту е топло.

Веднага щом се освободиха от вцепенението, което ги беше обзело, когато разпознаха самоличността на мъртвия, се договориха, че преди да уведомят властите, е необходимо да звъннат на едно друго място. Номера на народния представител Кузумано го знаеха наизуст и Саро го набра, но Пино не му позволи дори веднъж да чуе свободния сигнал.

— Веднага затваряй! — каза му той.

Саро инстинктивно се подчини.

— Не искаш ли да му съобщим?

— Нека за момент помислим, ама добре да помислим, защото случаят е важен. Пък и както ти, така и аз знаем, че депутатът е само една марионетка.

— Какво означава това?

— Че е кукла на конци в ръцете на инженер Лупарело, който е, всъщност беше, главният. Мъртъв ли е Лупарело, Кузумано вече е никой, само някаква отрепка.

— Тогава?

— Тогава нищо.

Тръгнаха към Вигата, но след няколко крачки Пино спря Саро.

— Рицо… — каза той.

— Аз на този няма да му се обаждам, страхувам се, а и не го познавам.

— Нито пък аз, но въпреки това ще му се обадя.

Пино поиска номера от услуги. Беше почти осем без четвърт, но Рицо отговори още на първото позвъняване.

— Адвокат Рицо?

— Аз съм.

— Моля да ме извините, господин адвокат, ако ви безпокоя в час, който е… намерихме инженер Лупарело… на нас ни изглежда мъртъв.