Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

Ти знаеш, че още от самото начало — заради тъжния опит, който имам — бях убеден, че Карима е била убита. За да направя това, което си бях наумил, трябваше да извърша рисковано действие, което да накара съучастниците на убиеца да се покажат на светло. Следващата стъпка беше да ги принудя да кажат къде е тялото на жената и тя със сигурност да може да бъде идентифицирана. Успях да се справя. Едва след всичко това вече можех да подходя „официално“ по отношение на Франсоа, който вече се води, че е сирак. Голяма помощ ми оказа началникът на полицията, който задвижи всички свои връзки. Ако тялото на Карима не беше намерено, моите крачки щяха да бъдат спъвани от безкрайните бюрократични окови, които щяха да отлагат с години разрешаването на нашия проблем.

Давам си сметка, че ти пиша твърде дълго писмо, и затова сменям темата.

1) Франсоа според нашия и тунизийския закон се намира в парадоксална ситуация. Всъщност той е сираче, което не съществува, заради това, че неговото раждане не е вписано в регистрите нито на Сицилия, нито на Тунис.

2) Съдията в Монтелуза, който се занимава с тези дела, по някакъв начин е узаконил положението на Франсоа, но само за времето, което било необходимо за бързото уреждане на казуса, оставяйки го временно под попечителството на сестрата на Мими.

3) Същият съдия ме осведоми, че да, на теория в Италия би било възможно неомъжена жена да осинови дете, но добави, че в действителност това са само приказки. И ми цитира случая с една актриса, подложена с години на съдебни решения, всички те в противоречие помежду си.

4) Според съдията най-доброто, което може да се направи, за да се съкрати процедурата, би било ние двамата да се оженим.

5) Затова подготви документите.

Прегръщам те и те целувам:

Салво

P. S. Нотариусът от Вигата, който е мой приятел, ще управлява фонда от половин милиард лири, от който Франсоа ще може да се възползва, когато навърши пълнолетие. Смятам за правилно „нашият“ син да се роди официално в същия момент, когато стъпи в дома ни, но намирам за повече от справедливо да бъде подпомогнат в живота си и от тази, която е била неговата истинска майка и на която са принадлежали парите.

Баща ви е на края на силите си. Ако искате да го видите все още жив, не губете време.

Очакваше тези думи, но когато ги прочете, болката му се върна — тъпа, както когато беше разбрал, и влошена от тревогата заради това, което беше негов дълг да направи, а именно да се наведе над леглото, да целуне баща си по челото, да чуе неговия хриплив дъх на умиращ човек, да го погледне в очите и да му каже няколко утешителни думи. Щеше ли да има сили за това? Целият потънал в пот, си помисли, че това е неизбежно изпитание, ако наистина е необходимо да порасне, както му беше казал учителят Пинтакуда.

„Ще науча Франсоа да не се страхува от моята смърт“ — помисли си той. И след тази мисъл, която го удиви заради самия факт, че е могло да му мине през главата, почувства временно облекчение.

Точно преди Валмонтана, след четири часа, прекарани в колата, имаше табела, която посочваше пътя, по който трябваше да се отклони за клиниката „Портичели“.

Остави колата на подредения паркинг и влезе. Чувстваше как сърцето му туптеше под адамовата ябълка.

— Казвам се Монталбано. Бих искал да видя баща си, който се лекува тук.

Мъжът на рецепцията го погледна за миг, след това му посочи малката приемна:

— Заповядайте. Ще повикам професор Бранкато.

Седна на фотьойла, взе едно от списанията, които бяха на масичката, но го остави веднага, защото ръцете му бяха толкова потни, че овлажниха корицата му.

Влезе професорът, около петдесетгодишен, много сериозен мъж в бяла престилка. Подаде му ръка.

— Господин Монталбано? Съжалявам наистина, че трябва да ви го кажа, но баща ви почина, без да се мъчи, преди два часа.

— Благодаря — каза Монталбано.

Професорът го погледна леко учуден. Комисарят обаче не благодареше на него.

Някакъв критик, правейки рецензия на „Теракотеното куче“, написа, че Вигата, несъществуващото географски градче, в което се развива действието на всички мои романи, е „най-измисленото място от най-типичната Сицилия“.

Цитирам тези думи в подкрепа на належащата необходимост да заявя, че имената, местата и ситуациите в тази книга са напълно измислени. Също така и номерът на автомобила.

Ако въображението е успяло да съвпадне с действителността, според мен вината трябва да се припише на действителността.