Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Някой го е научил, разбира се, да готви така, не може да му е дар от природата.

— Вижте, допреди десет години Танино е бил дребен престъпник — кражбички, разпространение на наркотици. Влизал и излизал от затвора. Но една нощ му се явила Богородица.

— Шегувате ли се?

— Много внимавам да не го правя. Той разказва, че Богородица стиснала ръцете му между своите, погледнала го в очите и му казала, че от следващия ден щял да стане голям готвач.

— Не може да бъде!

— Не знаехте за тази случка с Богородица, но въпреки това пред лаврака използвахте точната дума: чудо. Виждам обаче, че не вярвате на свръхестествени явления, и затова ще сменя темата. Какво правите по тия места, комисарю?

Монталбано подскочи. Не беше казвал на никого тук какво работи.

— Видях по телевизията пресконференцията с вас за арестуването на онази жена, която убила съпруга си — обясни му Пинтакуда.

— Направете ми услуга, не казвайте на никого кой съм.

— Ама тук всички знаят кой сте, комисарю. Но тъй като са разбрали, че на вас не ви се нрави да бъдете разпознаван, се правят, че нямат никаква представа.

— А вие какво приятно занимание имате?

— Работех като преподавател по философия, ако да преподаваш философия може да се нарече приятно занимание.

— Не е ли?

— Изобщо. Децата се отегчават, нямат вече глави, за да се учат, както са мислели Хегел и Кант. Философията би трябвало да се замести с дисциплина, наречена, откъде да знам, „инструкции за употреба“. Тогава може би все още ще има смисъл.

— За употреба на какво?

— На живота, многоуважаеми. Знаете ли какво пише Бенедето Кроче в своите „Мемоари“? Казва, че от своите преживявания се е научил да приема живота за нещо сериозно, като проблем за разрешаване. Изглежда естествено, нали? Но не е така. Би трябвало философски да се обясни на младите значението например на лудешкото каране на тяхната кола срещу друга кола в събота вечер. И да им се каже философски, че това може да се избегне. Но ще имаме време да беседваме, казаха ми, че вие ще останете няколко дни.

— Да. Сам ли живеете?

— През петнайсетте дни, които прекарвам тук, сам-самичък. В Трапани обаче живея в голяма къща със съпругата си, четирите си дъщери, всичките омъжени, и осемте внуци, които, когато не съм в училище, стоят с мен през целия ден. Поне веднъж на всеки три месеца бягам тук, не им оставям нито адрес, нито телефон. Пречиствам се, като преминавам през водите на самотата. Това място за мен е като клиника, в която се обеззаразявам от прекалените чувства. Играете ли шах?

Следобеда на следващия ден, докато си лежеше в леглото и препрочиташе за двайсети път „Египетският съвет“ от Леонардо Шаша, му дойде наум, че е забравил да предупреди Валенте за онова подобие на пакт, който беше сключил с полковника. Казусът можеше да се окаже опасен за неговия колега от Мадзара, в случай че той продължеше с разследванията. Слезе на долния етаж, където беше телефонът.

— Валенте? Монталбано съм.

— Салво, къде, по дяволите, се изгуби? Търсих те в управлението и ми отговориха, че нямат информация за теб.

— Защо си ме търсил? Нещо ново ли има?

— Да. Тази сутрин ми се обади началникът на полицията, за да ми съобщи, че неочаквано моята молба за преместване е била приета. Пращат ме в Сестри.

Джулия, съпругата на Валенте, беше от Сестри и там живееха нейните родители. До този ден всеки път, когато заместник-началникът беше депозирал молба да бъде преместен в Лигурия, му бяха отговаряли отрицателно.

— Не ти ли казах, че от тази история ще се извлекат ползи? — припомни му Монталбано.

— Ти мислиш, че…?

— Разбира се. Махат те от пътя си, без да имаш мотив да протестираш. Напротив. Откога влиза в сила преместването ти?

— Незабавно.

— Виждаш ли? Ще дойда да те видя, преди да тръгнеш.

Лоенгрин Пера и другарчетата от енорийката бързо се бяха задвижили. Трябваше обаче да си изясни дали това беше добър, или лош знак. И поиска да направи решаващата проверка. Ако онези демонстрираха, че никак не се помайват, за да приключат играта, със сигурност бяха побързали да изпратят някакъв сигнал и на него. Италианската бюрокрация, която обикновено е твърде бавна, става светкавична, когато може да се прецака обикновеният гражданин, и знаейки тази всеизвестна истина, се обади на началника си:

— Монталбано! О, пресвети боже, къде се загубихте?

— Извинявам се, че не ви уведомих, но си взех няколко почивни дни.

— Разбирам. Ходихте да видите…