Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Альооо! Альооо! Кой говори, кой се обажда?

— Катаре, Монталбано съм.

— Господине, точно вие ли сте?

— Точно аз съм. Прехвърли ме на господин Ауджело.

— Ало, Салво. Къде си?

— Вкъщи. Слушай, Мими, не мога да дойда на работа.

— Лошо ли ти е?

— Не. Само че няма да мога нито днес, нито утре. Имам нужда от четири или пет дни почивка. Ще успееш ли да ме покриеш?

— Разбира се.

— Благодаря.

— Почакай, не затваряй.

— Какво има?

— Разтревожен съм, Салво. От два дни се държиш странно. Какво ти става? Не ме карай да те мисля.

— Мими, само имам нужда от малко отдих. Това е всичко.

— Къде отиваш?

— В момента не знам. След това ще ти се обадя.

Макар че много добре знаеше къде отива. В Маринела си приготви куфара за пет минути, като повече време загуби да избере кои книги да вземе със себе си. Остави бележка, написана с печатни букви, на домашната си помощница Аделина, предупреждавайки я, че ще се върне след седмица.

Пристигна в гостилницата на Мадзара, където го посрещнаха като блудния син.

— Миналия ден ми се стори, че давате стаи под наем.

— Да, отгоре имаме пет стаи, но сме извън сезона и само една е заета.

Показаха му стаята — просторна, светла и с изглед към морето.

Просна се на леглото, изпразнил главата си от всякакви мисли, но чувствайки как гърдите му се изпълват с щастлива меланхолия. Тъкмо вдигаше котва, за да отплава към „страната на сънищата“, когато чу да се тропа на вратата.

— Влезте, отворено е.

На прага се появи готвачът. Мъжище със забележителни размери, около четирийсетгодишен, с тъмна кожа и тъмни очи.

— Какво правите? Няма ли да слезете? Разбрах, че сте дошли, и ви приготвих нещо, което…

Не успя да чуе какво му беше приготвил готвачът, защото някаква нежна и много приятна музика, музика от рая, зазвуча в ушите му.

От един час продължаваше да наблюдава лодката с гребла, която бавно се приближаваше към брега. В нея някакъв мъж гребеше с ритмични и енергични движения. Лодката беше забелязана и от собственика на гостилницата и в действителност Монталбано го чу да вика:

— Луичи, кавалерът се връща!

Комисарят видя Луичино, шестнайсетгодишния син на гостилничаря, да влиза във водата и да избутва лодката чак до пясъка, така че човекът в нея да не си измокри обувките. Кавалерът, на когото Монталбано все още не знаеше името, беше облечен безупречно, включително и с вратовръзка. На главата си имаше бяла панамена шапка с обичайната черна лента.

— Кавалере, хванахте ли нещо? — попита го гостилничарят.

— По дяволите, нищо не хванах.

Мършав и сприхав мъж около седемдесетте. След това Монталбано го чу да потропва с крака в съседната стая до неговата.

— Сервирах ви тук — каза гостилничарят веднага щом видя Монталбано да се появява за вечеря и го заведе в една стаичка, в която се събираха само две маси. Комисарят му беше признателен, защото голямата зала ехтеше от гласовете и смеха на някаква шумна компания. — Сложил съм прибори за двама — продължи гостилничарят. — Имате ли нещо против, ако кавалер Пинтакуда яде с вас?

Нещо против имаше, защото винаги се боеше да не се наложи да говори, докато се храни.

След малко седемдесетгодишният слаб мъж се представи с лек поклон.

— Либорио Пинтакуда и не съм кавалер. Трябва да ви предупредя за нещо, дори с цената на това да ви се сторя невъзпитан — продължи кавалерът, който не беше кавалер, веднага щом седна. — Аз, когато говоря, не се храня. Следователно, ако се храня, не говоря.

— Добре дошли в клуба — каза Монталбано, въздъхвайки с облекчение. Макароните с морски раци притежаваха прелестта на балерина от висока класа, но пълненият лаврак със сос от шафран го остави без дъх, почти уплашен. — Вие мислите ли, че чудо като това може да се повтори? — попита той Пинтакуда, посочвайки му вече празната си чиния. Бяха приключили с храненето и затова можеха да започнат да си говорят.

— Ще се повтори, бъдете спокоен, както и чудото с кръвта на свети Дженаро — каза Пинтакуда. — От години идвам тук и никога, казвам никога, не съм изпитвал нито едно разочарование от кухнята на Танино.

— В някой голям ресторант на готвач като Танино биха плащали луди пари — отбеляза комисарят.

— Ех, така е. Миналата година мина оттук един французин, собственик на известен парижки ресторант, който почти коленичи пред Танино, за да го заведе в Париж. Направо не беше истина, но той му каза, че е оттук и тук трябва да умре.