Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

— Би ли задоволил любопитството ми? — попита го Монталбано. — Съществуват ли, ако изобщо си наясно, отровни червеи?

Пера го погледна въпросително.

— В твой интерес е да оставиш ножа, който е под сакото ти.

Без да каже нито дума, полковникът се подчини и сложи ножа върху масата. Монталбано отвори бутилката с уиски, напълни чашата чак до ръба и я подаде на Лоенгрин Пера, който се потресе, правейки гримаса на отвращение.

— Вече ви казах, че съм въздържател.

— Пий.

— Не мога, повярвайте ми.

Стискайки бузите му с двата пръста на лявата си ръка, Монталбано го принуди да отвори устицата си.

Фацио чу, че комисарят го вика, след четирийсет и петте минути, прекарани в колата, когато вече започваше да го наляга дълбок сън. Влезе в къщата и веднага забеляза пияното джудже, което дори се беше оповръщало. С оглед на това, че не можеше да стои право, джуджето ту се подпираше на един стол, ту на стената, като се опитваше да пее арията „Небесната Аида“. Фацио видя на пода натрошените на парчета очила и мобилен телефон, а върху масата — празната бутилка от уиски, чашата, която също беше празна, три или четири хартиени листа и документи за самоличност.

— Слушай ме добре, Фацио — каза комисарят. — Сега ще ти разкажа точно как се развиха нещата, в случай че ти бъдат зададени въпроси. Снощи към полунощ се връщах у дома, но заварих точно в началото на уличката, която води насам, колата на този господин, беемве, което ми беше препречило пътя. Той беше мъртвопиян. Доведох го вкъщи, защото не беше в състояние да шофира. В джоба му нямаше никакви документи. След разнообразните опити да го накарам да изтрезнее те повиках да ми помогнеш.

— Повече от ясно — каза Фацио.

— Сега ще направим така. Ти го хвани, така или иначе не тежи много, и го хвърли в неговото беемве, седни на мястото на шофьора и го закарай в килията на полицейското управление. Аз ще карам след теб с нашата кола.

— А после как ще се върнете у дома?

— Трябва да ме докараш, имай търпение. Утре сутринта, веднага щом видиш, че е изтрезнял, го пусни на свобода.

Като се върна вкъщи, извади пистолета от жабката на колата, където го държеше винаги, и го напъха в колана на панталоните си. След това с метлата събра частите от мобилния телефон и очилата и ги загърна в лист от вестник. Взе лопатката, която Мими беше подарил на Франсоа, и изкопа две дълбоки дупки почти под верандата. В едната от тях сложи вързопа и го зари, а в другата картите и документите, накъсани на парчета. Поля ги с бензин и ги запали. Когато станаха на пепел, зари и тази дупка. Започваше да се развиделява. Отиде в кухнята, приготви си силно кафе и го изпи. След това се избръсна и се мушна под душа. Искаше да се наслади на записа напълно спокоен. Напъха малката касетка в по-голямата, както го беше научил Николо, и пусна телевизора и видеото. След няколко секунди, в които нищо не се появи, стана от фотьойла, за да провери техниката и да се убеди, че не е сбъркал нещо при свързването й. Тези работи изобщо не му се удаваха, а пък компютрите го ужасяваха. Дори и този път — нищо. Извади голямата касета, отвори я и я погледна. Малката касетка, която беше вътре в нея, му се стори, че не е сложена както трябва, и я притисна надолу. Сложи отново всичко във видеото. На екрана не се виждаше нищо, ама нищичко. Какво ставаше, свети боже, защо не работеше? Докато си задаваше въпроса, изстина, защото го обзе съмнение. Затича се към телефона:

— Ало? — каза гласът от другата страна на линията, произнасяйки всяка буква с голямо усилие.

— Николо? Монталбано съм.

— Кой друг можеше да бъде, мамка му мръсна?

— Трябва да те попитам нещо.

— Ама знаеш ли, по дяволите, колко е часът?

— Извинявай, извинявай! Ти спомняш ли си камерата, която ми даде назаем?

— И какво от това?

— За да направя запис, кое копче трябваше да натисна? Това отгоре или това отдолу?

— Това отгоре, лайнар.

Беше объркал бутона.

Съблече се отново, обу си банския, влезе смело в ледената вода и започна да плува. Когато се умори, докато се обръщаше по корем във водата в позата на удавник, размисли, че в края на краищата не е толкова трагично, че не е записал нищо, важното е, че полковникът беше повярвал в това и продължаваше да вярва. Излезе на брега, върна се вкъщи, хвърли се на леглото, както беше целият мокър, и заспа.

Събуди се, когато вече минаваше девет часът, но обзет от ясното чувство, че няма сили да се върне в полицейското управление, за да подхване отново всекидневната си работа. Реши да се обади на Мими: