Андреа Камиллери - Крадецът на закуски

Монталбано имаше идея, но не можеше да я съобщи на колегата си. Едно нещо обаче не бяха свършили както трябва тези лайнари от тайните служби! Също като онзи път, когато им се беше наложило да накарат хората да им повярват, че в точно определен ден либийският самолет е паднал в Сила, и бяха разиграли театър със сътресения и пламъци. После след аутопсията се бе оказало, че пилотът на самолета е умрял петнайсет дни преди катастрофата. Летящият труп.

След умерената, но класна вечеря Монталбано и неговият началник се оттеглиха в кабинета. Съпругата на свой ред се усамоти, за да гледа телевизия.

Разказът на Монталбано беше дълъг и толкова изчерпателен, че дори не пропусна да спомене за умишленото счупване на парчета очилцата на Лоенгрин Пера. От един момент нататък докладът му се превърна в изповед. Но опрощението от страна на началника му закъсняваше. Той наистина беше подразнен, че е бил изключен от играта.

— Монталбано, сърдит съм ви. Лишихте ме от възможността да се позабавлявам малко, преди да се оттегля в пенсия.

Скъпа моя Ливия,

Това писмо ще те удиви поне по две причини. Първата е заради самото писмо, че съм го написал и изпратил. Ненаписани писма обаче съм ти пращал много, почти по едно на ден. Дадох си сметка, че през всичките тези години съм ти изпращал от време на време само скъпернически картички с „бюрократични и комисарски“ поздрави, както ти ги определяш.

Втората причина, на която, освен че ще се учудиш, мисля, че и ще се зарадваш, е съдържанието му.

Откакто замина, точно преди петдесет и пет дни (както виждаш, ги броя), се случиха много неща, някои от които ни засягат. Да кажа обаче „случили се“ е грешно, би било по-правилно да напиша: направих така, че да се случат.

Веднъж ти ме порица за моята определена склонност да замествам Бог, променяйки с малки или големи премълчавания и дори с фалшификации хода на нещата (при другите). Може би е вярно, дори със сигурност е така, но не мислиш ли, че това влиза в занаята, който упражнявам?

Във всеки случай казвам ти веднага, че ще ти говоря за друго мое, как да го нарека, нарушение, допуснато обаче, за да направя чрез поредица от събития промяна в наша полза, следователно вече не е срещу или за другите. Най-напред искам да ти разкажа за Франсоа.

Това име повече не сме го произнасяли — нито ти, нито аз, след последната нощ, която ти прекара в Маринела, когато ме упрекна, че не съм разбрал, че това момче може да стане детето, което никога не сме имали. Но не само това, нараняваше те начинът, по който ти го бях отнел. Но, виж, бях изплашен, и с право. То беше станало опасен свидетел, боях се, че щяха да направят така, че да изчезне („да го неутрализират“, те използват този евфемизъм).

Пропускането на това име тежеше и при нашите телефонни разговори, превръщайки ги в уклончиви и не толкова мили. Днес ми се иска да ти изясня, че ако никога досега не съм ти говорил за Франсоа, създавайки може би впечатлението, че съм го забравил, е било, за да не подхранвам у теб опасни илюзии, но щом сега пиша за него, означава, че този мой страх е изчезнал.

Спомняш ли си онази сутрин в Маринела, когато Франсоа избяга, за да търси майка си? И така, докато го връщах към вкъщи, той ми каза, че не иска да се озове в някое сиропиталище. Отговорих му, че това никога не би могло да се случи. Дадох му моята честна дума и си стиснахме ръцете. Бях поел ангажимент и щях да го спазя на всяка цена.

В тези петдесет и пет дни Мими Ауджело се обаждаше по мое искане три пъти в седмицата на сестра си, за да разбере как е детето. Винаги получаваше успокоителни отговори.

Завчера, все така придружаван от Мими, отидох да го видя (впрочем трябва да напишеш писмо на Мими, за да му благодариш за неговото щедро приятелство). Имах възможността да наблюдавам Франсоа за няколко минути, докато си играеше с племенника на Ауджело, който е на същата възраст; беше весел и безгрижен. Веднага щом ме видя, на мига ме разпозна, но изражението му се промени, стана някак си тъжно. Паметта на децата прави бързи връзки, също като тази на възрастните: със сигурност си беше спомнил майка си. Прегърна ме силно и след това, поглеждайки ме с бляскавите си очи, но без сълзи в тях (не мисля, че е дете, което лесно се разплаква), не ми зададе въпроса, за който се опасявах, а именно дали имам новини от Карима. А всъщност тихичко ми каза: „Заведи ме при Ливия“.

Не при неговата майка, а при теб. Изглежда, се е убедил, че няма повече да види майка си. И това, за съжаление, отговаря на истината.