Андреа Камиллери - Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)

— Вие не можете ли да управлявате ферари?

— Точно. Затова, преди да умра в някоя канавка, е по-добре да се оттегля.

— Вие обаче не ми изглеждате от хората, които се оттеглят по собствено желание.

— По собствено желание е, комисарю, уверявам ви, че е по собствено желание. Разбира се, има начини и начини да убедиш един човек да постъпи свободно по собствено желание. Веднъж един мой приятел, който четеше много и беше образован, ми разказа история, която ще ви препредам дословно. Беше я прочел в някаква немска книга. Имало един мъж, който казал на приятеля си: „Да се хванем ли на бас, че котката ми яде от най-лютата горчица, толкова е люта, че ти прави дупка в корема?“. „Котките не харесват горчица“ — казал приятелят му. „Аз обаче давам на моята котка от нея“ — продължил мъжът. „Как й даваш да я яде, с бой или с удар с тояга?“ — попитал го приятелят му. „Не, господине, без насилие, яде си я доброволно, по собствено желание“ — отговорил човекът. Сключили баса и мъжът гребнал с една голяма лъжица от горчицата, от тази, която само докато я погледне човек, усеща как устата му започва да пламти, гушнал котката и бам! — набутал горчицата в дупето й. Горкото животно, като усетило как му пари задникът, започнало да си го ближе. Лиже, та лиже, доброволно изяло всичката горчица. Това е всичко, уважаеми.

— Много добре разбрах. Сега да започнем разговора отначало.

— Казвах, че аз ще се оставя да ме арестуват, но се нуждая от малко театър, за да спася реномето си.

— Не ви разбирам.

— Сега ще ви обясня по-добре.

Обясни му обстоятелствено, като от време на време отпиваше от чашата с виното. Най-накрая Монталбано се остави да бъде убеден от доводите на другия. Но можеше ли да се вярва на Тано? Това беше истински проблем. В младежките си години на Монталбано му харесваше да играе карти, след това, за късмет, му мина желанието: усещаше обаче, че другият не играе с белязани карти и го прави без никакви трикове. Трябваше насила да се довери на това свое усещане, надявайки се да не сгреши. Старателно и педантично планираха детайлите за ареста, за да избегнат нещата да тръгнат наопаки. Когато приключиха с разговора, слънцето вече се беше вдигнало нависоко. Преди да излезе от къщурката и да даде начало на буфонадата, комисарят дълго гледа Тано в очите.

— Кажете ми истината.

— На вашите заповеди, комисар Монталбано.

— Защо избрахте точно мен?

— Защото вие, демонстрирахте го и сега, сте човек, който разбира нещата.

Докато слизаше презглава по коларския път сред лозята, Монталбано си спомни, че дежурен в полицейския участък трябваше да е Агатино Катарела, и затова телефонният разговор, който се гласеше да проведе с него, щеше да се окаже най-малкото труден, може би и основа за злополучни и опасни двусмислици. Този Катарела не беше с всичкия си. Бавно проумяваше, бавно реагираше, бяха го взели в полицията, разбира се, защото е далечен роднина на бившия всемогъщ народен представител Кузумано, който след едно лято, прекарано на хлад в затвора „Учардоне“ 1 1 Името на затвора произлиза от сицилианската дума u ciarduni, която означава магарешки бодил. Сицилианците го наричат див ангинар и той присъства в кухнята им. В миналото това хранително растение се е отглеждало на терена, върху който след това е построена сградата на затвора. — Б.пр. , беше съумял да завърже пак връзки с новите властимащи. И да си спечели пак голямо парче от онази торта, която чудодейно от време на време се подновяваше, достатъчно беше само да се промени някой захаросан плод по нея или да се сложат нови свещички на мястото на вече изгорелите. Нещата с Катарела се оплитаха още повече, ако го обземеше вдъхновението, което често му се случваше, да започне да говори на език, който той наричаше „талиански“.

Един ден му се представи с подобаващо изражение:

— Комисерийо, вие случайно бихте ли ми назовали името на някой от онези медици, които са специалисти?

— Специалисти по какво, Катарѐ?

— По срамни болести.

Монталбано зяпна от учудване.

— Ти? Срамна болест? И кога си я хванал?

— Спомням си, че ме приклещи още когато бях малък, не съм бил на повече от шест-седем години.

— Що за щуротии ми разказваш, Катарѐ? Сигурен ли си, че се отнася за срамна болест?

— Повече от сигурен съм, комисерийо. Идва и си отива като срама. Срамна е.

В колата, движейки се в посока телефонната кабина, която би трябвало да се намира към кръстопътя за Торесанта (би трябвало, при положение че не е отрязана и отмъкната слушалката, не е откраднат целият апарат или самата кабина не е изчезнала), Монталбано реши да не се обажда дори на своя заместник Мими Ауджело, защото той беше от хората, които нищо не можеше да ги спре, и най-напред щеше да го съобщи на журналистите, правейки се след това на учуден от тяхното присъствие. Не му оставаха други, освен Фацио и Торторела, двамата сержанти, или както, по дяволите, сега ги наричаха. Избра Фацио, тъй като преди време бяха стреляли в корема на Торторела — той все още не се беше съвзел и от време на време раната го наболяваше.