Андреа Камиллери - Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)

— Хей! Има ли някой вкъщи?

Никакъв отговор, никакъв шум. Комисарят извади от джоба на панталоните си запалка и пакет цигари, сложи една от тях в устата си и я запали, като се извъртя, за да не е срещу вятъра. Така онзи, който беше вътре в къщата, щеше спокойно да огледа гърба му, както преди това беше огледал гърдите му. Дръпна два пъти от цигарата, след това решително тръгна към вратата и почука два пъти с юмрук по нея, така че чак го заболяха кокалчетата на пръстите от твърдите ръбчета, които се бяха образували на местата, където боята се беше олющила.

— Има ли някой? — попита отново той.

Можеше да очаква всичко, но най-малко ироничния и спокоен глас, който предателски прозвуча зад гърба му.

— Има, има. Тук съм.

— Ало? Ало? Монталбано? Салвуцо! Джедже съм.

— Разбрах, успокой се. Как си, мед и портокалов цвят в очичките?

— Добре съм.

— Тия дни поработи ли с устата? Ставаш ли все по-добър в „свирките“?

— Салво, не започвай, както винаги правиш, с твоите шегички. Аз в краен случай, и ти го знаеш, не ги правя, а карам другите да ми ги правят.

— Ама как, ти не си ли учителят? Не учиш ли ти твоите пъстри курвички как трябва да си отварят устата и колко силно трябва да е смукането?

— Салво, де да беше така, знаеш ли, както казваш ти, те на мен ми дават уроци. На десет години идват научени, а на петнайсет всички вече са учителки от най-висока класа. Има една албанка на четиринайсет години, която…

— Ти какво, започна да правиш реклама на стоката си ли?

— Слушай, нямам много време, за да се бъзикам с теб. Трябва да ти предам нещо, един пакет.

— В този час? Не можеше ли да ми го предадеш утре сутринта?

— Утре няма да съм в градчето.

— Знаеш ли какво има в пакета?

— Разбира се, че знам. Сладки със смокини и греяно вино, от тези, които харесваш. Сестра ми Марианина ги направи специално за теб.

— Как е Марианина с очите?

— Доста по-добре. В Барселона направиха чудеса.

— В Барселона пишат дори хубави книги.

— За какво ми говориш?

— Нищо. Мои си работи, не ми обръщай внимание. Къде ще се видим?

— След час на обичайното място.

Обичайното им място беше малкият плаж на Пунтасека, дълга пясъчна ивица под хълма от бял мергел, почти недостъпна по сушата, или по-точно достъпна само за Монталбано и Джедже, които още от началните класове бяха открили една пътека, която беше трудно да се извърви пеша, какво оставаше да дръзнеш да го направиш с кола. Пунтасека се намираше на няколко километра от виличката край морето, малко извън Вигата, в която живееше Монталбано, и затова той не бързаше. Но точно когато отвори вратата, за да тръгне за срещата, звънна телефонът му.

— Здравей, любов моя. Ето ме, като по часовник. Как ти мина денят днес?

— Нормално, както обикновено. А ти?

— И аз така. Слушай, Салво, дълго мислих за това, че…

— Ливия, извини ме, че ще те прекъсна. Нямам много време, всъщност нямам никакво време. Хващаш ме на вратата, излизам.

— Тогава излизай, майната ти!

Ливия затвори, а Монталбано остана със слушалката в ръката. След това се сети, че предната вечер й беше казал да му се обади точно в полунощ, защото щяха да имат със сигурност време, за да си поговорят дълго. Подвоуми се дали да се обади веднага на своята любима жена в Бокадасе, или да го направи на връщане, след срещата си с Джедже. Обзет от угризения, остави слушалката върху апарата и излезе.

Когато пристигна с няколко минути закъснение, Джедже беше вече там и го чакаше, като крачеше нервно напред-назад покрай колата си. Прегърнаха се и се целунаха, от доста време не се бяха виждали.

— Да отидем да седнем в моята кола, тази нощ е доста студено — каза комисарят.

— Забъркаха ме в нещо — започна Джедже веднага щом се настани.

— Кой?

— Хора, на които не мога да откажа. Ти знаеш ли, че и аз, като всеки търговец, плащам рекет, за да мога да работя спокойно и да не стават скандали в скандалния бордей, който притежавам? Всеки божи месец идва един, който минава да прибере парите.

— За касата на кого? Можеш ли да ми кажеш?

— Минава от името на Тано Гърка.

Монталбано се слиса, но дори не го показа пред приятеля си. Гаетано Беничи, познат като Гърка, не беше виждал Гърция дори през далекоглед и нещата от Елада ги разбираше колкото магаре от военна музика, но го наричаха така заради един порок, за който гласът на народа говореше, че е изключително разпространен най-вече по местата около Акропола. Със сигурност имаше три убийства зад гърба си, а в мафиотските среди беше едно стъпало под „боса на босовете“, но не беше известно, че действа в зоната на Вигата и околностите, защото тук територията си я деляха семействата Куфаро и Синагра. Тано принадлежеше към някоя друга „енория“.