Андреа Камиллери - Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)

— Ама Тано Гърка как така се шири по тия места?

— Що за тъпи въпроси ми задаваш? Какъв полицай си ти? Не знаеш ли, че за Тано Гърка е взето решение да няма ограничения нито за места, нито за зони, когато се отнася за жени? Поверен му е контролът върху всички проститутки на острова.

— Не го знаех. Продължавай.

— Към осем часа същата вечер мина обичайният човек за инкасото, беше ден, определен за плащане на рекета. Взе парите, които му дадох, но вместо да си тръгне, този път отвори прозорчето на колата и ми каза да се кача.

— А ти?

— Изтръпнах, започна да ме облива студена пот. Но какво можех да направя? Качих се и той потегли. Казано накратко, тръгна по пътя за Фела, но спря след няма и половин час път…

— Попита ли го къде отивате?

— Разбира се.

— И какво ти отговори?

— Ням, все едно не съм го питал. След около половин час ме накара да сляза на място, дето нямаше жива душа, и ми направи знак да поема по пътека, по която и куче не минава. В един определен момент, не знам откъде, по дяволите, изникна пред мен Тано Гърка. Умрях от страх, краката ми омекнаха, като че ли бяха от извара. Разбираш ли, не съм страхливец, но този има зад гърба си пет убийства.

— Как пет?

— Защо, при вас колко се водят?

— Три.

— Не, господине, пет са, гарантирам ти го.

— Добре, продължавай.

— Аз веднага си направих сметка, че след като винаги съм му плащал навреме, сигурно Тано иска да увеличи сумата. Не мога да се оплача, че бизнесът ми не върви, а и те го знаят. Но грешах, не се отнасяше за пари.

— Какво искаше?

— Без дори да ме поздрави, ме попита дали те познавам.

Монталбано си помисли, че не го е чул добре.

— Дали познаваш кого?

— Теб, Салво, теб.

— А ти какво му каза?

— Аз, осирайки се в панталоните си от страх, му отговорих, че те познавам, разбира се, но само така, по физиономия, че сме само на „здравей — здрасти“. Погледна ме, повярвай ми, с тези две очи, които изглеждаха като онези на статуите, втренчени и безжизнени, след това наклони главата си назад, засмя се лекичко и ме попита дали искам да разбера колко косми имам по задника си, с право на грешка най-много два. Означаваше, че знае цялото ми житие и битие, та дори смъртта ми, да се надяваме, че ще е колкото е възможно по-късно. Затова наведох поглед към земята и повече не отворих уста. Тогава ми каза, че иска да те види.

— Кога и къде?

— Още тази нощ, на разсъмване. Веднага ще ти обясня къде.

— Знаеш ли какво иска от мен?

— Това не го знам, а и не искам да го знам. Каза ми да те убедя, че можеш да му се довериш като на брат.

Думите „като на брат“, вместо да окуражат Монталбано, предизвикаха неприятни тръпки по гърба му, защото знаеше, че първото от трите или петте убийства на Тано беше това на по-големия му брат Николино, когото първо удушил, а след това заради някакъв загадъчен символизъм старателно одрал. Обзеха го черни мисли, станали колкото е възможно още по-черни след думите на Джедже, който му прошепна, слагайки ръка на рамото му:

— Бъди внимателен, Салво, този е отвратителна гад.

Връщаше се към вкъщи, като караше съвсем бавно, когато фаровете на Джедже, който го следваше, примигнаха многократно. Комисарят отби встрани, Джедже доближи колата си до неговата и навеждайки се изцяло към прозорчето от страната на Монталбано, му подаде един пакет.

— Забравих сладките.

— Благодаря. Мислех си, че ти служат само като мотив, за прикритие.

— Аз какъв съм според теб? Някой, който говори едно, а върши съвсем друго ли?

И обиден натисна газта.

Комисарят прекара ужасна нощ. Първата мисъл, която му мина през ума, беше да се обади на началника на областната дирекция на полицията, да го събуди и да го информира, застраховайки се пред него за всички последствия, които тази история можеше да повлече след себе си. Тано Гърка обаче се беше изразил ясно по този въпрос, както Джедже му съобщи: Монталбано не трябваше да казва на никого нищо и на срещата им трябваше да отиде сам. В тази ситуация обаче не ставаше дума да си поиграят на стражари и апаши, негов дълг беше да изпълни дълга си, тоест да уведоми висшестоящите над себе си и заедно с тях да подготвят до най-дребните детайли операцията по причакването и залавянето, вероятно с помощта на сериозни подкрепления. Тано се укриваше от правосъдието повече от десет години, а той, спокоен и ведър, отиваше да се срещне с него, все едно онзи му беше някакъв приятел, който се е върнал от Америка? Дума да не става, началникът на областната дирекция на полицията на всяка цена трябваше да бъде уведомен. Набра номера на домашния му телефон в град Монтелуза, който беше локален административен център.