Андреа Камиллери - Теракотеното куче (Комисарят Монталбано упорства)

— Ти ли си, любов моя? — прозвуча гласът на Ливия от Бокадасе, Генуа.

Монталбано за миг остана без дъх, ясно беше, че инстинктът му го водеше да не говори с началника, след като сгреши номера.

— Извини ме за преди малко, получих едно непредвидено телефонно обаждане, заради което бях принуден да изляза.

— Няма значение, Салво, наясно съм със занаята ти. По-скоро ти ме извини за изблика, но се почувствах разочарована.

Монталбано погледна часовника си, имаше поне още три часа, преди да отиде на срещата с Тано.

— Ако искаш, може да си поговорим сега.

— Сега? Извини ме, Салво, не е напук, но предпочитам да не го правим. Взех сънотворно и едва държа очите си отворени.

— Съгласен съм, съгласен съм. До утре. Обичам те, Ливия.

Гласът й изведнъж се промени, прозвуча му бодро и превъзбудено.

— Хей? Какво става? Какво става, Салво?

— Нищо не става, какво трябва да става?

— Ааа, не, скъпи, ти не ми казваш истината. Трябва да свършиш нещо опасно ли? Не ме карай да те мисля, Салво!

— Ама как изобщо ти идват такива мисли в главата?

— Кажи ми истината, Салво.

— Няма да правя нищо опасно.

— Не ми се вярва.

— Ама защо бе, боже господи?

— Защото ми каза, че ме обичаш, а ти, откакто се познаваме, си ми го казвал само три пъти. Броила съм ги и всеки път е било заради нещо необичайно.

Единственото, което му оставаше, беше да прекъсне разговора, иначе с Ливия щяха да откарат така чак до сутринта.

— Чао, любов моя, приятни сънища. Не бъди глупава. Чао, трябва отново да излизам.

Ами сега, какво да прави, за да му мине времето? Взе си душ, прочете няколко страници от книгата на Монталбан, без да вникне в тях, разтакаваше се от стая в стая, като ту изправяше някоя картина, ту четеше някакво писмо, фактура, бележка, докосвайки се до всичко, което му беше под ръка. Взе си отново душ, избръсна се, като се поряза точно на брадичката. Увеличи звука на телевизора, но веднага го намали, защото му се повдигна от него. Най-накрая часът дойде. Беше готов да тръгва, но му се прииска да сложи в устата си една сладка с греяно вино. С истинско удивление забеляза, че пакетът на масата е отворен и върху картонения поднос не беше останала нито една сладка. От нерви ги беше изял всичките, без да обърне внимание. Но най-лошото беше, че дори не беше усетил вкуса им.

Монталбано полека се обърна, сякаш искаше да уравновеси мълчаливата си и внезапна ярост, че се остави да бъде хванат изневиделица в гръб, като някакъв новак. Колкото и да беше нащрек, не беше успял да чуе дори минимален шум.

„Едно на нула за теб, рогоносецо!“ — помисли си той.

Въпреки че никога не го беше виждал на живо, веднага го разпозна. В сравнение със снимките от полицейските досиета отпреди няколко години Тано си беше пуснал брада и мустаци, но очите му бяха все същите, лишени от каквато и да е изразност, като на „статуя“, както правилно му беше казал Джедже.

Тано Гърка се поклони леко и в жеста му липсваше дори далечен намек за насмешка или подигравка. Машинално Монталбано отвърна на половинчатия му поклон. Тано наклони главата си назад и се засмя.

— Приличаме на двама японци, от онези воини с мечовете и бронята. Как се казват?

— Самураи.

Тано протегна ръце, сякаш искаше да прегърне мъжа, който стоеше пред него.

— За мен е удоволствие да се запозная лично с известния комисар Монталбано.

Монталбано реши да отклони любезностите и да го атакува веднага, за да канализира срещата им в правилната посока.

— Не знам какво удоволствие може да изпитвате от запознанството си с мен.

— Междувременно едно от удоволствията вече ме карате да го изпитвам.

— Бихте ли ми обяснили по-добре?

— Малко ли ви се вижда това, че ми говорите на „вие“? Нито едно, ама как не се намери нито едно ченге, а аз съм се срещал с много от тях, което да ми е говорило на „вие“.

— Надявам се, си давате сметка, че аз представлявам закона, докато вие сте опасен човек, извършил няколко убийства, който се укрива от правосъдието? И се намираме лице в лице.

— Аз съм невъоръжен. А вие?

— Може би и аз.

Тано отново отметна главата си назад и се захили с пълно гърло.

— Никога не съм грешал по отношение на хората, никога!

— Въоръжен или не, въпреки всичко трябва да ви арестувам.

— Аз затова съм тук, комисарю, за да ме арестувате. Точно затова исках да се видим.

Нямаше съмнение, че беше искрен, но точно тази открита честност накара Монталбано да заеме отбранителна позиция, защото не разбираше Тано накъде бие.