Джеймс Чейз - Удар за милиони

Рико се дотътри до стола и се отпусна отмалял. Опипа с ръка лицето си, посиняло от ударите. Извади от едно чекмедже пачка банкноти и отброи пет. С трепереща ръка ги хвърли на масата.

Бърд ги пъхна в джоба и бутна гривната към него.

— Защо трябваше да стигаме дотам? — попита сухо. — Желая ли нещо, винаги го постигам. Би трябвало да знаеш това.

Рико не отговори. Опипа с пръсти подпухналото си лице. Вдигна гривната и я пусна в джоба си.

— Ще ти се обадя — продължи Бърд, сякаш нищо не се бе случило. — Ще се върна след седмица, ако обстановката позволява. Падне ли ти нещо подходящо за мен, запази го. Окей?

Рико облиза изсъхналите си устни.

— Окей — промърмори с тих глас, опипвайки лицето си.

— Тогава всичко е наред! Огледай навън. Не искам да ти навлека неприятности.

Рико се промъкна до вратата, надникна в ресторанта и се върна.

— Мини през кухнята.

Бърд излезе с ръце в джобовете, без да се обръща назад.

Рико се върна, подреди нещата и се отпусна тежко на стола. Очите му мътно гледаха посинялото лице в огледалото. Бавно се дотътри до бара в ъгъла на стаята. Наля си уиски със сода и извади гривната. Беше нещо изключително. Струваше не по-малко от пет-шест хиляди долара. Но кой ще я купи? Рико се намръщи. Това бе най-скъпият предмет, който някога бе минавал през ръцете му. Най-скъпият и най-опасният.

Повдигна се от стола и се приближи до тайния сейф, зазидан в стената. Би трябвало да почака и да види дали жената ще умре. Ако не умре, не ще бъде трудно да намери купувач. Ако умре… Лицето му се сгърчи. Надигна чашата и отпи голяма глътка уиски.

Влезе в банята, която се намираше до канцеларията, и залепи влажна кърпа върху лицето си.

Дявол да го вземе този Бърд! Никой друг не би посмял да удари Рико. Поправи вратовръзката си, среса леко пооредялата си коса и се върна в канцеларията.

На входа като че ледена ръка го стисна за гърлото.

В червения кожен фотьойл седеше скромен човек с мургаво лице и прави коси, златисти и светли като морски пясък. Той го погледна с хладните си зелени очи, премествайки угасналата цигара в ъгълчето на устата си. Беше облечен със сиво сако с протрити ревери и панталони, измачкани на коленете. Тъмното му бомбе беше килнато на тила.

— Здрасти, Рико! — поздрави, той. — Кой те подреди така?

Рико изкриви лицето си в гримаса, която въпреки старанието много малко напомняше усмивка.

— Как влязохте, лейтенант? — отвърна той на въпроса с въпрос, сядайки на стола. — Не съм ви виждал цяла седмица.

Лейтенант Джордж Олин от отдела за убийства скръсти ръце.

— Минавах оттук и реших да се отбия — каза той и погледна Рико. — Надявам се, че при теб всичко е наред, познах ли?

Рико отново се опита да се засмее.

— Аз винаги съм внимателен, при мен всичко е чисто. От много отдавна вече… Всъщност защо дойдохте, лейтенант?

— Ти казваш, че всичко е чисто — отвърна Олин. — А някой да те е посещавал преди около половин час?

Докато размишляваше трескаво, Рико си наля уиски. Може би някой е наблюдавал входа на клуба — някой полицейски агент. Не му се искаше да признае, че Върн Бърд преди малко си е отишъл. Но ако някой е наблюдавал клуба и го е видял да излиза? Страшно би било хванат ли го в лъжа. Но много по-лесно му беше да излъже, отколкото да каже истината, затова реши и сега да рискува.

— Никой не е идвал — започна предпазливо. — Отварям клуба точно в осем — погледна часовника си. Стрелките показваха седем и двайсет. — Аз работех. Естествено, някой би могъл да влезе в ресторанта, както и вие сега.

Олин кисело се усмихна. Той знаеше всичко за Рико. От месеци го наблюдаваше и чакаше да направи само един грешен ход.

— Все още си играеш с огъня, Рико. Скоро ще дойде денят, когато ще те кача на електрическия стол или ще те вкарам в газовата камера. Надявам се, че ще бъда наблизо, за да ти плюя в лицето, преди да се затвори вратата след теб.

Рико все още пресилено се усмихваше, а очите му неспокойно шареха. Макар често да говореше шеговито за смъртта, самата мисъл за нея беше в състояние да го хвърли в ужас.

— Какво ви мъчи, лейтенант? Нещо сте кисел тази вечер.

— Кой те разкраси така… Бърд? — сухо попита Олин. Рико очакваше подобен въпрос и въпреки че беше подготвен, трепна и не можа да отговори веднага.

— По дяволите! Откъде ви дойде наум, лейтенант — отвърна той, опитвайки се да прикрие вълнението.

— Идва ли той тази вечер?

— Не съм го виждал — поклати глава Рико. — Никого не съм виждал тази вечер, освен вас.