Джеймс Чейз - Удар за милиони

Лицето на Далас се разведри.

— Няма да е трудно да се следи момичето, даже ще ми е приятно — ухили се той от вратата.

Забеляза опасни пламъчета в очите на Първис и побърза да я затвори след себе си.

Наближаваше десет и половина, когато Рико заключи канцеларията си, мина през ресторанта и влезе в бара.

В интимно осветеното помещение седяха дузина гости.

Рико си поръча двойно уиски. Докато отпиваше, огледа внимателно залата. Забеляза със задоволство, че всички, с изключение на двама, бяха във вечерно облекло. Преди година, когато отвори клуба „Фру-Фру“, такова нещо не можеше да се види. Тогава дори и самият Рико не носеше вечерно облекло. Но сега… Беше успял, макар да рискува. Беше вдигнал цените и постепенно се освободи от всички онези типове, които подбиваха реномето на заведението. И вечерното облекло стана задължително, а не изключение.

Рико огледа изключението, представлявано от двамата. Единият седеше на бара, а другият — на една от ъгловите маси с вестник в ръце. Сам.

Този на бара Рико бе виждал и преди. Беше висок, добре сложен, рус, с чувствено и много красиво лице. Имаше тъмни сенки под сините очи, които му придаваха вид на уморен богат безделник.

Рико завистливо помисли: „Как ли лудеят жените по този тип?“

От няколко месеца го срещаше и в клуба, и по други заведения. Казваше се Адам Джилис и не беше от клиентите, които пилеят много пари, но често водеше по някое момиче да плаща шампанското.

Откъде ли ги намира всичките тези момичета? До една бяха млади, богати и глупави. Рико ги засичаше да подават скришом от бармана парите на Джилис за шампанското, което те поръчваха. Тази вечер Джилис не пиеше. Седеше на високото столче и разсеяно зяпаше отражението си в огледалото. Някогашният чар липсваше, пропилените години бяха белязали лицето му. Имаше вид на човек, който дяволски се нуждае от едно питие. Рико отсече: вероятно чака някого. Може би отново някоя млада глупачка, която да му плати пиенето.

Рико сви презрително рамене и запретегля другия, който четеше вестник. Не беше го виждал преди. Загадката не беше от нощните птици. Беше висок, строен и мургав. Светлите му очи излъчваха здраве. Късо подстриганата му коса напомняше за тенисиста Бадж Пати. „Този тип — си рече Рико — има вид на човек, който прекарва много време на слънце и чист въздух. Може да е търговски пътник, който минава през града и търси малко развлечения.“

Рико допи чашата си и се запъти към фоайето. Искаше да надникне в регистъра на портиера, който стриктно записваше всички посетители.

— Смит — обърна се Рико към него, — кой е онзи тип с късата коса на ъгловата маса? Не съм го виждал преди.

— Казва се Далас — отвърна Смит. Беше огромен мъж с весело червендалесто лице, а портиерската униформа му стоеше като на генерал.

— Доведе го мистър Райнхард — добави той. — И аз го пуснах.

Рико кимна с глава.

— Всичко е наред. Исках само да попитам. За пръв път е тук, нали?

— Да, господине. Много симпатичен млад мъж, но не вярвам да има пари.

— Симпатичните хора ги нямат никога — пошегува се Рико и повдигна рамене. — Окей, Смит. Обади ми се, когато дойде господин Кейл. Бих искал да говоря с него тази вечер.

Върна се към бара, спря на вратата и хвърли още един поглед вътре. Далас разговаряше с червенокосо момиче в зелена рокля. Беше Зоя Нортън — едно от момичетата на Рико. Рико доволен се засмя, като видя на масата полупразната бутилка шампанско. Работата беше наред. Хубаво момиче беше Зоя.

Адам Джилис наблюдаваше в огледалото Рико. Чудеше се къде ли е наранил лицето си. Съжаляваше, че не знае нещо повече за него. Бързо се издигаше — това беше извън всякакво съмнение. Докъде ли ще стигне?

Когато Рико се отдалечи, Джилис погледна ръчния си часовник и се намръщи. Къде ли още се бавеше Ийв? Беше казала, че ще дойде с Кейл в десет часа, а вече наближаваше единайсет. Как добре би му дошло едно питие. Бутилките, наредени по хромираните полици зад бара, блестяха. Нямаше дори и пет долара. Крадешком погледна бармана — ще му даде ли нещо на кредит. Изкушаваше се да опита, но не искаше да привлича вниманието върху себе си. Барманът вероятно щеше да се консултира с Рико.

Извади кутия цигари, отвори я и видя, че е празна. По дяволите тази Ийв! Защо не идва?

Джилис стана от столчето и се запъти към фоайето. Приближи портиера и попита нехайно:

— Господин Кейл пристигна ли вече?… Бях в бара и не разбрах.

— Не е пристигнал, господине — хладно отвърна Смит. — Имаше голям опит с жените и мъжете, които идваха в клуба, и беше горд със своя нюх и предвидливост. За Джилис нямаше добро мнение — типичен авантаджия.