Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Зяпачите се размърмориха. Ясно бе, че това ще е последната игра. Победителят прибираше всичките тридесет хиляди долара.

Каубоят впери изпитателен поглед в него. Нямаше и помен от самодоволната му усмивка.

— Ще се намесиш ли, Иван, или какво?

— Мирослав — отвърна Нордешченко.

Каубоят се сепна.

— А?

— Името ми е Мирослав — хладно му обясни Нордешченко и плати залога.

Раздаващият обърна последната карта, решаващата. Двойка купи.

Джули простена отчаяно.

Нордешченко знаеше, че с асата и дамите си ще спечели играта. Не можеше обаче да си обясни какво крие този задник Каубоя. Отброи чипове за двадесет хиляди долара и ги избута напред като допълнителен залог.

И тогава за негова изненада Каубоя покачи мизата с още пет хиляди долара. Нордешченко се смая.

— Иван, още ли си с нас? — попита Каубоя, като се облегна назад и избърбори нещо неразбрано.

Нордешченко бръкна в сакото си, отброи пет хиляди долара от стодоларовите банкноти и ги остави в средата на масата. Вече нямаше за кога да си играе на догадки.

— Аса и дами. — Той показа двете скрити първи карти, които получи в началото на играта.

— Ооо! — примигна Каубоя и се престори на безкрайно изненадан.

Но в следващия миг се ухили:

— От това сигурно много ще те заболи, Иван.

Той свали първите си карти. Имаше само две двойки, като Нордешченко. Но с последната двойка, обърната на масата, направи фул. Нордешченко сякаш пропадна от стръмна скала. Този тъпанар го бе разигравал през цялото време само с един чифт двойки, преди да ги събере!

Каубоят се пресегна и пръхтейки като магаре, прибра чиповете си. Нордешченко се поколеба за миг дали да не избърше с един удар самодоволната усмивка от лицето на този глупак. Но поривът му се изпари на секундата.

Не и тази вечер. Утре сутринта го чакаше сериозна работа. Пък загубеното тази вечер бе само част от възнаграждението му.

— Знаеш ли какво казват хората, Иван? — Каубоят подреждаше спечелените чипове на купчини. — Понякога е по-добре да си щастлив, а не богат. И нека не оставаме с лоши чувства — предложи той и му протегна ръка.

Нордешченко се изправи и я пое. Глупакът все пак беше прав в едно: тази вечер се чувстваше щастлив, по-щастлив откогато и да било.

Защото евреинът реши да пощади живота му.

Минаваше осем вечерта, когато най-после успях да се прибера в Каса Пелисанте.

Моят дом си оставаше все същият апартамент под наем в най-гъсто населената част на Манхатън — Дяволския казан, както наричаха участъка около кръстовището на Четиридесет и девета и Девето авеню, където преживявах през последните дванадесет години. От прозореца в кабинета ми се откриваше изглед към Емпайър Стейт Билдинг. Но поне можех да си позволя след поредния изморителен ден да си приготвя един коктейл и да се кача с него на покрива, за да се любувам на залеза над Джърси. През уикендите, още щом прекрача от входната врата навън, можех да се озова насред шествието по случай празника свети Игнатий или да попадна в парад на имигрантите от Западните Индии, или пък просто да изпия една бира в близкия ирландски бар, седнал до някой западняк.

Именно там срещнах Елън Джафи.

Елън е много способен анестезиолог в болница „Сейнт Винсънт“, с вълниста кестенява коса и леко чип нос, а дългите й и стройни като на бегач крака бяха приятна гледка. Запозна ни един мой приятел и вече две години сме заедно.

Елън е хубавица и с ум, остър като бръснач. И тя като мен е изцяло посветена на кариерата си. Но има един проблем. Аз работя през деня, макар често да се случва работата да отнема и половината от нощта, особено напоследък, докато подготвях този случай за съда. Тя взе докторската си степен в медицинския факултет към Корнелския университет и оттогава поема само нощните дежурства в „Сейнт Винсънт“. Бяхме свикнали да прекарваме целия уикенд в леглото. А сега едва намирахме по някоя вечер да сме заедно и да гледаме телевизия.

Тя ме упрекваше, че съм прекалено обсебен от случая „Кавело“ и имаше право. Аз пък й го връщах, като я обвинявах, че върти любов с колегата си доктор Дипрован.

И така, на път за вкъщи спрях при Пиетро и взех от най-добрите в цял Ню Йорк спагети аматричиана — любимите на Елън. Поне в неделя срещу понеделник не поемаше дежурства. Не можеше да се нарече кой знае какво празненство, но през последната седмица това щеше да е първият път да прекараме повече време заедно.

Прибавете и букета слънчогледи, който купих от цветарницата на корееца на ъгъла. На телефонния секретар бях оставил съобщение за Елън да приготви масата за вечерята.