Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Ще се бориш ли за всичко това, Ник?

Протегнах ръка да погаля Попи.

— Хайде, ела, изглеждаш ми така, като че ли имаш нужда да те изведа на разходка.

Грабнах от ъгъла стария си колежански алт саксофон и с Попи В другата ръка се измъкнах на покрива. Понякога това помага.

Беше студена, ясна нощ. Звездите блещукаха високо над Манхатън. Осветен в червено, бяло и синьо, силуетът на Емпайър Стейт Билдинг се извисяваше все така гордо. Отвъд реката Джърси Сити наподобяваше Париж — също тъй окъпан в светлини. Стоях нямо загледан, няколко дни преди началото на най-важния съдебен процес в живота ми, с мъркащата в нозете ми котка на Елън, докато свирех на саксофона.

Започнах с една импровизация на Кларънс Клемънс по „Джънгъленд“ на Спрингстийн. Беше нещо като несръчно сглобена версия на „Синия влак“ на Колтрейн. Неусетно осъзнах, че някаква празнота зее в живота ми и няма значение за колко дълго Кавело ще успее да ме отдалечи от нея, защото аз не се стремях да я запълня.

Или ще се бориш, или не, Ник. Ти се бориш за всичко. Защо тогава не искаш да се бориш за Елън Джафи?

В понеделник сутринта заех мястото си в предната част на съдебната зала. Кръвта ми кипеше. Винаги е така в първия ден на някой съдебен процес, а този бе от най-важните .

Адвокатите на защитата и прокурорите запълниха първите два реда. Джоел Голдънбърг бе избран да оглавява екипа на държавните обвинители. Беше по-млад, отколкото изглеждаше, може би към тридесет и три, с гъста руса коса и приятна усмивка. Но в него се криеше упорит борец, изцяло предан на професията си. Всички го възприемаха като бъдещо светило в Министерството на правосъдието. Може би защото бе спечелил три широко отразени процеса за финансови афери на Уолстрийт.

От другата страна водещата фигура бе Хай Каскел, зает в момента да прелиства бележките си по делото. Дори и изправен на пръсти, Пора не бе по-висок от метър и шестдесет и пет. С късите си, но яки като на боксьор ръце напълно оправдаваше прякора си, особено когато се стараеше да дискредитира свидетел на обвинението. Днес се бе издокарал в тъмносин костюм с тънко фино райе и клубна вратовръзка на разноцветни ивици. Изпод ръкавите му проблясваха златните копчета за ръкавели.

На предния ред в галерията видях семейството на Кавело. Една закръглена, но иначе приятна на вид жена в скромен, но подбран с вкус костюм, вероятно ушит по поръчка. И вече поотрасналата му дъщеря, с руса вълниста коса, чинно приседнала до майка си.

Мерките за сигурност в залата бяха незапомнено строги. По дяволите, сигурно и аз донякъде бях отговорен за цялата тази суматоха. Всяка чанта бе отваряна и претърсвана на входа, всеки съдебен пропуск бе проверяван по два пъти, както и журналистическите акредитации, като сравняваха и физиономиите на репортерите със снимките върху документите им. Целият площад „Фоули скуеър“ бе осеян с барикади и въоръжени полицаи.

Доведоха Кавело през подземния коридор от манхатънския затвор, намиращ се през две пресечки оттук, където го държаха в отделно крило при максимално строги предпазни мерки. Качиха го до седмия етаж с охранявания асансьор.

Искаше ми се съдебните заседатели да бъдат изолирани. Този съдебен процес се очертаваше като най-сериозния срещу организираната престъпност от много години насам. Но явно съдията искаше да блесне. Мириам Сайдерман се бе прицелила във Върховния съд на щата. Беше се консултирала с адвокатите и дори със самия подсъдим да не се взимат допълнителни мерки за сигурност на журито. Искаше процесът да се проведе при спазване на всички изисквания за максимална прозрачност.

Най-после задната врата се отвори и в залата се разнесе оживено шушукане.

Двама широкоплещести съдебни пристави въведоха обвиняемия. Ръцете на Кавело бяха закопчани отпред в белезници. Носеше кафяв спортен костюм и семпла тъмна вратовръзка. Сивеещата му коса бе грижливо сресана. Въпреки всеобщите очаквания нямаше вид на хищен звяр. По-скоро изглеждаше като нормален гражданин, от онези, които срещаме със стотици в ежедневието си, просто пътник, седящ до теб в метрото.

Кавело се огледа и кимна, сякаш препълнената зала му бе допаднала. Съдебните пристави го настаниха на стола до адвоката му, след което откопчаха белезниците. Каскел се наведе до него и оживено зашепна нещо на ухото му, от което Кавело грейна в усмивка. За миг погледите ни се кръстосаха. Очите му светнаха и той отново се усмихна, сякаш ми казваше: Радвам се да те видя тук, Ники. Наистина ли си въобразяваш, че можеш да ме победиш?