Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Шарън Ан Моран, секретарката на съдията, се изправи и се провикна:

— Всички да станат.

Съдия Сайдерман влезе през страничната врата. Дребна, симпатична жена с посивяла коса и приятно лице, с елегантна къса пола под съдийската тога. Това беше най-голямото дело не само в моята, но и в нейната практика. Настани се в съдийското кресло и даде знак на всички да седнат.

— Господин Голдънбърг, готов ли е екипът на обвинението?

— Готови сме, Ваша Чест — изправи се Голдънбърг и кимна.

— А вие, господин Каскел?

— Да, Ваша Чест. Обвиняемият също е готов и очаква с нетърпение да докаже своята невинност. — Пора повдигна вежди. Изглеждаше решен за битка.

— Тогава, госпожо Моран — кимна съдия Сайдерман към секретарката, която вече се бе запътила към стаята на журито, — можете да въведете съдебните заседатели.

Анди Деграс закъсня с четвърт час. Как можа да се случи точно тази сутрин? Е, съвсем лесно…

Първо Джеръд не успя да открие къде е заврял учебника си по математика. После в метрото по линиите на Ай Ар Ти 6 6 IRT (Interborough Rapid Transit Company) — централната мрежа на Нюйоркското метро по името на тази компания. — Б.пр. възникна претоварване и се включиха защитните механизми. А накрая, когато се добра до станцията на метрото пред Съдебната палата, двете пресечки преди сградата бяха барикадирани от полицията и всичко това заради проклетия съдебен процес.

Отне й петнадесет минути да се промъкне през охраната. Една тежковъоръжена полицайка със син блейзър ровичка сума време из чантата й, сякаш на катарамата бе щампована емблема на Ал Кайда. Провериха дори мобилния й телефон, все едно е оръжие за масово поразяване. Накрая Анди не издържа и попита:

— Знаете ли, че на седмия етаж започва съдебен процес срещу един голям мафиот? — Жената от охраната кимна мълчаливо. — Е, няма как да започне без мен.

Когато нахълта запъхтяна в стаята на съдебните заседатели, всички бяха насядали около голямата маса, до един изнервени.

— Съжалявам — шумно въздъхна Анди, успокоена малко от няколкото познати лица. — Нямате представа с каква мъка се добрах дотук.

— Госпожо Деграс — заговори Шарън Ан Моран, която проверяваше имената им по списъка, — ще сме ви благодарни, ако успеете да ни вместите в претоварения си график.

Вечно си създавам неприятности. Анди се отпусна смутена на стола. Оказа се, че е седнала до Розела, латиноамериканката, която бе след нея в процедурата за избор на съдебни заседатели.

— Сега ни остава да изчакаме само господин О’Флин. — С недоволно изражение, Шарън Ан Моран отново се вторачи в списъка.

Отзад двама мъже прелистваха сутрешните вестници или решаваха кръстословици. На масата бяха оставени бисквити, кифлички и кафе — щедър жест от страна на съдебната система.

— Ето, вземи. — Розела й подаде подноса.

— Благодаря — усмихна се Анди, доволна, че вече не е център на внимание. Взе кифличката в книжна салфетка. — Виждам, че са пропуснали млякото.

Неколцина от присъстващите се захилиха. Тя погледна Шарън Ан Моран с надеждата да види поне някакво подобие на усмивка по лицето й, ала то си остана свъсено.

Вратата рязко се отвори и Джон О’Флин връхлетя със зачервено лице, плувнал в пот.

— Господи, навън прилича на джунгла или на зоопарк. Линията на метрото от Лонг Айланд в пиков час. Невероятен ад.

— Вие сте О’Флин, нали? — попита саркастично Шарън Ан Моран. — Вече бях започнала да си мисля, че ще се наложи да ви прехвърлим в резервите. Утре трябва да сте тук в девет и половина, господин О’Флин. — Шарън Ан Моран недоволно почука по масата с молива си.

— Да, да, мадам — отдаде чест О’Флин и се отпусна задъхан в стола до Анди.

— Утре в девет и половина? — изпъшка Ектор, кабелен техник. — Нима искате да кажете, че този процес ще трае толкова дълго?

— Осем седмици, господин Рамирес — осветли го Шарън Ан Моран. — Да не би да имате по-приятно занимание в следващите два месеца?

— Да, като например да припечеля нещо за прехраната си — начумерено промърмори кабелният техник.

Шарън Ан Моран отиде до вратата.

— Сега ще проверя как е вътре. Напомням ви, че сте длъжни да спазвате указанията на съдията да не обсъждате процеса.

— Разбира се — закимаха усърдно всички. Но само две секунди след като Шарън Ан Моран затвори вратата след себе си, забравиха предупреждението.

— Този тип Кавело — забърбори Уинстън, механик, който дори не си бе дал труда да смъкне работното облекло от гърба си, — четох за него. Изглежда, е страшно зловещ тип.