Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Завъртях ключа на външната врата и видях, че на масата в кухненския бокс е сервирано само за един.

— Buonasera, signorita. 5 5 Добър вечер, госпожице. (ит.). — Б.пр.

— Ник! — Чух гласа на Елън от спалнята.

Появи се в тъмносин анцуг и маратонки, като продължаваше да сресва косата си. Не точно това си представях.

— Съжалявам, Ник. Тъкмо се канех да ти напиша бележка. Току-що ми позвъни Бенсън. Тази вечер били претоварени. Нуждаят се от мен.

— Значи пак този Дипрован — недоволно изсумтях аз, опитвайки да прикрия разочарованието си, докато оставях храната и цветята на кухненския плот. Попи, котката на Елън, започна да се търка в крака ми. — Здравей, Попи.

— Не мога да ти помогна, Ник. — Погледна към цветята. Усмихна се, явно спомнила си онази ливада в Кианти край Сиена, където преди две лета не можахме да устоим на любовния повик.

— Господи, да не би да са те уволнили?

— Помислих си, че можем да си позволим малко отпускане.

— Не. — Тя поклати глава и въздъхна, сякаш искаше да ми каже: Напоследък нищо между нас не върви на добре. — Няма да стане. Съжалявам, Ники. Те ме чакат. Нямам време дори да натопя цветята във ваза.

— Не се притеснявай — свих рамене. — Всъщност те са за мен.

Елън беше с онези оцветени в червено очила, които кой знае защо ми изглеждаха секси. Гърдите й, макар и малки, бяха щръкнали предизвикателно под опънатата й блуза. Най-неочаквано започнах да се възбуждам. Глупава работа. Може би се дължеше само на моментното чувство, че замалко успях да забравя предстоящото дело. Или пък ме бе обзело усещането, че точно сега трябва да сторя нещо… Нещо за нас. Не знам. Докато тя събираше нещата си в чантичката, поставих ръце на раменете й.

— Ник, не мога да не поема дежурството. — Тя се притисна към мен. — Трябва да отида. Хей, замалко да забравя. Как мина днес?

— Добре — кимнах. — Избрахме подходящите съдебни заседатели. Всичко е готово за процеса. Остава ни само да се надяваме Кавело и адвокатите му да не измислят някой трик.

— Ник, ти стори всичко по силите си. Престани да се съсипваш с този проклет случай. Мани много би се гордял с теб. — Тя леко ме целуна по бузата, но не така, както ми се искаше. Все пак успя да ме накара да се усмихна.

— Много поздрави на твоя Дипрован.

— Ник… — Елън поклати тъжно глава. После се обърна и пое към вратата. — Съжалявам за провалената вечер. Но хрумването ти беше приятно. — Погледна слънчогледите върху кухненския плот. — Толкова си романтичен.

За кратко останах прав, без да помръдна. Попи, моята вечерна компаньонка, отново се заумилква около крака ми.

Предполагам, че като влюбен до уши отритнат гимназист още хранех смътни надежди, че Елън може да размисли и да се върне обратно. Не можех да се отърся от предчувствието, че стабилността на връзката ни сега се крепи само на тази крехка надежда.

Но така и не се чу повече шум по стъпалата. Нито познатото превъртане на ключа в ключалката. Бях на тридесет и осем, оглавяващ един от най-могъщите екипи за преследване на крайно опасни престъпници, или с една дума — голяма клечка във ФБР, а ето ме тук, пред порция спагети за двама — странник в собствения си дом.

Тишината надвисна над мен, сякаш бях попаднал в просторна, но безлюдна катедрала.

Отидох в спалнята и свалих вратовръзката и сакото, след което надникнах в кабинета, за да проверя има ли съобщения по факса. Дългата тухлена стена пред мен бе запълнена с лавици за книги. Повечето бяха от гимназиалните ми години, но имаше и няколко медицински учебника на Елън. По бюрото бяха разпилени изрезките от вестниците с първите статии за процеса срещу Кавело. Високо на стената бе окачено голямо знаме с оранжеви и черни ивици по краищата:

ФУТБОЛЕН ШАМПИОНАТ НА БРЪШЛЯНОВАТА ЛИГА — ПРИНСТЪН, 1989 г.

Още ме пронизваше болезнена носталгия по онези отдавна отминали щастливи дни.

Занесох във всекидневната чиния със спагети и бутилка вино и се настаних на любимото си място, опънал крака върху масивен пън, изпълняващ ролята на масичка за кафе. Грабнах книгата, която четях напоследък — „Моят живот“ от Бил Клинтън. Прелистих я набързо, докато попадна на страницата, до която бях стигнал — преговорите в Кемп Дейвид за мир в Близкия изток. Замислих се дали да не погледам мача на Никс. След няколко минути вдигнах очи от книгата, без да съм прочел и ред.

Дали я обичах? Щеше ли да се получи помежду ни? Елън беше страхотна, ала точно сега сякаш се бяхме устремили в различни посоки. А и този съдебен процес с нищо нямаше да ни помогне.