Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Как е така, скъпа? — попита я той. — Добре ли ти е? Нали се чувстваш екстра?

— О, да — задъхано изрече Моника.

Дали въобще трябваше да му отговаря? Усещаше, че всеки миг ще свърши. При това за трети път.

Сякаш бе изминало безкрайно много време, откакто се прибра от работа, за да стъкми вечерята за болната си майка и да се оттегли в стаичката си да гледа телевизия. Беше на тридесет и осем. Знаеше, че е напълняла и вече никой не я забелязва. До тази случайна среща.

Когато внезапно се появи той — Карл .

Все още не можеше да повярва, че някой толкова добре изглеждащ и много странствал мъж ще й обърне внимание. И сред навалицата от привлекателни адвокатки и юридически съветнички този висок рус европеец със секси акцент ще хареса точно нея. Каза й, че е холандец, макар че на Моника й беше все едно откъде е. Единственото, което имаше значение, бе, че сега е тук, и то на двадесетина сантиметра вътре в нея.

Карл най-после се претърколи по гръб, тежко задъхан, с хлъзгаво от потта тяло. Протегна се и улови ръката й. Притегли я към себе си и отметна кичура от лицето й.

— Как беше? Надявам се, че ти е харесало?

— Съвършено — въздъхна Моника. — Ще ми се да те похваля пред няколко приятелки в офиса, но не искам с никоя да те деля.

— Не искаш да ме делиш с някоя друга? — Той се ухили самодоволно. — Ах, ти, малка егоистична сирена. Знаеш ли какво бих казал за това?

— Какво? — усмихна се Моника. — Че и ти не искаш с никого да ме делиш?

— Точно това !

Внезапно натика палеца си дълбоко в гърлото й. Спазъмът от шока и болката изпънаха гръбнака й като струна. Страданието беше непоносимо.

Карл я изтика от леглото. Очите на Моника щяха да изхвръкнат от орбитите. Спри, моля те, нараняваш ме, боли ме, адски , ала от устата й излезе само стон. Опитваше се отчаяно да се освободи от него. Но хватката му бе стоманена. Какво правеше той с нея?

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Моника? — Той отметна назад дългата си руса коса. — Радвам се, че всичките ни забавления и игрички досега ти харесват. Но сега е твой ред да направиш нещо за мен. Нещо малко по-сериозно. Нещо още по-приятно.

— Нали работиш във федералния съд?

Силният му пръст все още оставаше забучен в гърлото й. Моника едва си поемаше дъх.

— Да. — Това бе единствената дума, която с много усилия успя да се отрони от устата й.

— Добър отговор — кимна Карл. Леко отпусна хватката. — И си там от доста време, нали? Обзалагам се, че познаваш всичките онези дебели крави? И целия персонал на охраната. — Пръстът му се изви и очите на Моника се разшириха от болка и ужас, докато сълзи закапаха по страните й. — Познаваш ги , нали, Моника?

Тя кимна нямо, макар че белите й дробове всеки миг щяха да експлодират. Да, познаваше ги. Нали ги виждаше всяка сутрин и всеки следобед. Един от тях, Пабло, все се майтапеше с нея, защото и тя като него харесваше бейзболния отбор „Метс“ и най-вече прочутия кетчър Майк Пиаца.

— Добро момиче — отново рече Карл, като й позволи да поеме глътка въздух. — Хората ти се доверяват, нали, Моника? Може би защото никога не си отсъствала от работа, нито ден досега. Защото трябва да се грижиш за майка си във вашата малка къща в Куинс. Сигурно е много самотно да се прибираш всеки следобед, тя да ти опява до втръсване едно и също, да проверяваш как си е нагласила кислородната маска. Да я водиш по доктори.

Какви ги говореше този? Как бе възможно да знае всичко за нея?

Със свободната си ръка Карл се пресегна към чекмеджето на нощното шкафче и се зае да тършува вътре. Измъкна нещо. Какво?

Фотография! Изправи я пред очите на Моника. В нея се надигна бясна тревога. Та това бе майка й! Пред дома им в Куинс. На снимката се виждаше как Моника й помага да слезе по стъпалата, а тя стиска проходилката си. Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Емфизем? — кимна Карл съчувствено. — Бедната жена, едва може да диша. Какъв ужас ще е, ако няма кой да се грижи за нея.

Палецът му отново се заби болезнено в гърлото й. Вълните на мъчителния шок отново пронизаха гръбнака й.

— Как… во ис… каш… от мен? — едва промълви Моника, щом той поотпусна леко хватката си, докато усещаше как гърдите й ще се пръснат.

— Работиш в съда. — В сините му очи проблеснаха искри. — Нужно ми е да се вкара нещо вътре. Няма да е трудно за теб. Или както му викате вие, американците — само едно парче кейк!

Внезапно Моника се досети за какво е всичко. Каква смешна глупачка е била да си въобразява, че той е проявил интерес към нея.