Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Добре дошли в Съединените щати, мистър Колич.

— Имам новини за теб — казах на Анди Деграс по телефона.

Исках да й съобщя за посещението ми в затвора при Кавело, както и за новите обвинения срещу него. Искаше ми се тя да вярва, че след като най-после сме открили нещо за Мани и Ед, макар че мина толкова време, може да успеем и за експлозията на автобуса. Или поне така се надявах. Но честно казано, напоследък си мислех най-вече за нея. А съвсем честно казано… просто исках отново да я видя.

— Обичаш ли паеля, Пелисанте? — попита Анди, след като й съобщих новините.

— Разбира се — признах си. През уикендите с Елън нямах нищо против да запретвам ръкави и лично да приготвям вечерята. — Всъщност умирам за една хубава паеля.

— Тогава какво ще кажеш за утре към седем? Искам да ми разкажеш най-подробно за срещата си с Кавело.

— Утре… хм… звучи добре — рекох, изненадан от поканата за вечеря.

— И още нещо, Пелисанте — добави Анди. — Приготви се да умреш и да се възнесеш на небесата. Толкова е добра моята паеля.

Затворих телефона и не успях да потисна щастливата усмивка, озарила лицето ми. Всъщност първата от доста време насам.

Тази нощ не можах да заспя. Отчасти заради Анди, разбира се, отчасти защото бях много възбуден, че ще видя Кавело извън затвора „Марион“.

Отдавна се опасявах, че той ще успее да се измъкне от съдебно преследване за убийството на двамата ми близки приятели. Но днешният ден промени всичко. По време на обратния полет позвъних по телефона на вдовиците на Мани и Ед. Казах им, че могат да видят негодника най-после прикован до стената с обвинения за убийствата на съпрузите им.

Бях толкова превъзбуден, че сън не ме ловеше. За пръв път от месеци успях да се отърся от потискащото чувство за вина и срам, обзело ме, след като съдебните заседатели се качиха в оня автобус. Трябваше да има начин да докажа връзката на Кавело с експлозията, повтарях си, просто трябваше да се вгледам по-внимателно.

И тогава ме осени едно хрумване. Сякаш някаква аларма сработи в мозъка ми. В два през нощта най-неочаквано започна да ми просветва пред очите. Скочих от леглото и се втурнах в кабинета. Зарових трескаво сред купищата служебна документация от архивите на ФБР, струпана върху бюрото ми.

Досега си вървял все по погрешната следа, Ник.

РПВУ. Ръчно приготвени взривни устройства. Бомби. Това е ключът към загадката.

Извадих от чекмеджето рапорта на експертите от ФБР по експлозиви и отново го прегледах, въпреки че знаех наизуст проклетото му съдържание.

Микробусът е бил натъпкан с повече от петнадесет килограма пластичен експлозив C-4. Достатъчно взрив за десетократно по-голям обект. Да се докопаш до толкова много пластичен експлозив не е като да си купиш маджун от близкия бояджийски магазин. Трябва да мислиш като антитерорист, Ник. А не като преследвач на организираната престъпност.

Приятелчета от отдел С-10 бяха проверили всички „изменници“ на терористите и информаторите си в списъка, но така и не успяха да се доберат до следа. Тук е била необходима много по-сложна координация от всичко, което ни беше известно за заниманията на Кавело. Но имаше още нещо озадачаващо в тази история със свръхмощното взривяване — технологията за пръв път е била използвана от чеченците.

Ами ако е замесена руската мафия?

Благодарение на контактите ми с хора, отговарящи за националната сигурност, някъде в тази купчина се намираха списъците на лошите момчета, за които се предполагаше, че са се намирали в страната по време на взривяването на автобуса.

Отново се заех с упорито ровене. Претърсих много листове, изпълнени с имена, досиета, снимки. Анди твърдеше, че е видяла мъж с дълга руса коса изпод шапката, докато бягал с все сили от микробуса. Така че защо не? Защо този удар да не е организиран от руската мафия?

Сергей Огильов все още бе бос на босовете в Брайтън Бийч. Не можеше да се каже, че е сред приятелите ми за голф примерно, доста от хората му бях заловил или депортирал. Но навярно няма да откаже да говорим.

Може би се целех твърде далеч, но нали понякога се получава.

Също като с пистолета на Доминик Кавело, открит на брега чак след като вълните отмиха дюната.

Моника Ан Романо бе във вихъра на най-разкошния секс, който някога бе правила. Не че списъкът на любовниците й бе кой знае колко дълъг. Тъкмо обратното. Но този мъж, когото срещна на едно следобедно питие с приятели, направо й взе ума. Беше много добър, поне според нейните представи. А не като онези скучни счетоводители и адвокати, с които досега бе имала интимни връзки — свършваха за броени минути и всички до един бяха не по-малко нервни и неопитни от самата нея.