Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Ако някой можеше да надникне в кабинета ми, да види разхвърляното ми бюро, вероятно би си казал, че е попаднал в бърлогата на умопомрачен. Мили боже, всички стени бяха окичени със снимки. Навсякъде бях залепил фотографии — от мястото на взрива, на микробуса, на автобуса със съдебните заседатели. Дебелите папки с докладите от ФБР за вида на експлозива бяха оставени най-отгоре на купчината документи. Имаше и записи от интервютата с хората от улицата, които може да са забелязали двамата мъже в работни дрехи, побягнали от микробуса.

Неведнъж се случваше да повярвам, че съм напипал някаква следа. Но нищо не сочеше пряко към Доминик Кавело или неговите хора.

Отпивах от утринното си кафе, докато мислите ми постоянно се връщаха към Анди Деграс, когато телефонът иззвъня.

— Пелисанте — казах.

Беше Рей Хюс — агентът, който зае мястото ми в отдела С-10.

— Ник! — Гласът му прозвуча радостно, задето е успял да ме открие. — Имаш ли малко свободно време?

Понякога вечеряхме заедно и тогава Рей търсеше съвет от мен или пък аз от него. Реших, че иска да обсъди предстоящото ми явяване като свидетел в съдебната зала.

— Мога да отскоча до офиса ти, Рей.

— Няма да се срещаме в офиса. Чака ни държавен самолет. На летище „Тетърбъроу“.

Ако Рей възнамеряваше да ме заинтригува, определено постигна целта си. Макар че със същия успех можеше да ме покани да споделим по един по-апетитен сандвич в централата на ФБР в Ню Йорк.

— И къде ще ни отведе този самолет, Рей?

Началникът на отдел С-10 към Управлението за борба с организираната престъпност във ФБР направи кратка пауза, преди да отговори:

— В „Марион“.

Надигнах си от стола толкова рязко, че разлях кафето върху бележките си.

„Марион“ беше федералният затвор, където държаха Кавело.

След четири часа правителственият „Локхийд“ кацна на летище „Карбъндейл“ в щата Илинойс. Край пистата ни чакаше автомобил, който ни отведе във федералния затвор „Марион“. Не след дълго пред нас се извиси внушителната или по-скоро потискаща сграда на затвора, наподобяваща средновековна крепост от червени тухли, самотно стърчаща сред блатиста местност в слабо населения Южен Илинойс.

Макар че Кавело още не бе осъден, след случилото се в Ню Йорк властите искаха да елиминират всички възможности, позволяващи му да избегне възмездието.

Директорът на затвора — Ричард Венифър, ни очакваше. Той лично ни ескортира до специалното строго охранявано отделение, където държаха Кавело. Единственият достъпен за посетители пункт бе изцяло остъклена стая, където дежуреше пазач с електрошокова палка, а камерата за наблюдение записваше всичко. Затворниците в това отделение без изключение излежаваха срокове от порядъка на шестдесетина години, което на практика означаваше доживотни присъди, така че завинаги бяха изолирани от външния свят. Това искрено ме радваше. Предчувствах как Кавело ще прекара остатъка от живота си на подобно място.

Рей Хюс и Джоел Голдънбърг останаха отвън, за да ни наблюдават през стъклената стена, непрозрачна отвътре навън.

Когато влязох, Кавело бе там. Облечен в оранжев комбинезон, с вериги на краката. Сега ми се стори по-измършавял и състарен в сравнение с последната ни среща, с едва набола сивееща брада.

Беше осведомен от затворническата управа, че има свиждане, но без да се уточнява кой точно ще го посети. Щом ме видя, силно се изненада. После на лицето му се изписа натъжена усмивка, сякаш внезапно е срещнал стар забравен приятел.

— Ники! — Той се облегна назад. — Да не би днес да е някакъв празник? Кой се грижи сега за студентите от твоя клас?

Седнах срещу него зад предпазната стъклена преграда, без да се усмихвам.

— Здрасти, Дом. Как ти е ченето?

— Още ме боли — засмя се той. — И всеки път, когато си мия зъбите, се сещам за теб.

После изви рамо, за да ме посочи на пазача, застанал зад него.

— Не изпускай от поглед този тип! Няколко месеца след последния път, когато дойде да ме види в затвора, се наложи да ме хранят със сламка. — Изсмя се дрезгаво. — Той трябва да лежи тук, а не аз. Но както и да е, изглеждаш във форма, Ники. Навярно играеш голф? Напускането ти се е отразило добре.

— Позволиха ми да се върна, Дом, но само за един ден. — Усмихнах се леко. — За да ти съобщя някои новини.

— Новини ли? Хм… Чудесно, защото тук не получавам много новини. Господи, Ник, явно кариерата ти е тръгнала стремглаво надолу. Значи сега си един скромен вестоносец. Все пак се радвам, че си тук. Обичам да имам компания. Питам просто така… не си ли нещо поотслабнал? Сигурно заради онова хлапе, нали? Кажи ми честно, как спиш напоследък?