Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Стиснах юмруци до болка. Знаех, че отново се опитва да ме предизвика. Само че този път реших да не му обръщам внимание.

— Спя добре, Дом.

— А как е онова момиче? Онази, хубавичката, която беше в автобуса? Чух, че успяла да се измъкне. Опитах се да й изпратя малко пари за нещо като фонд. — Сви рамене. — Но адвокатът ми обясни, че щом разберат, че парите са от мен, ще ги върнат. Веднъж и аз да се опитам да направя добро. Как беше онази поговорка за киселото грозде? Но както и да е, драги вестоносецо. Май само аз говоря. Какви новини ми носиш? Целият съм слух.

— Сметнахме, че сигурно ще искаш да го знаеш. Прокуратурата ще повдигне срещу теб още две обвинения в убийство.

— Още две? — Той въздъхна театрално. — Кой може да им хване края?

— На тези ще можеш, Дом. Защото са за убийство на специалните агенти Мани Олива и Ед Синклер.

Кавело сбърчи вежди.

— Опитвам се да се сетя дали съм ги познавал.

— Разполагаме с оръжието на убиеца, Дом. Двама търсачи на миди са го открили. През всичките тези месеци то си е стояло там, заровено в пясъка. Балистичната експертиза потвърди, че това е пистолетът, с който са убити двамата агенти. Сега вече няма измъкване за теб, Дом. Всичко съвпада.

Насмешливата му усмивка помръкна. Убийството на специални агенти на ФБР е углавно престъпление от особена важност, а оръжието на убийството е последният факт, който подпечатва присъдата му.

— Търсачи на миди… Хм… Можеш ли да си го представиш? Като че ли си спечелил голямата награда от лотарията, Пелисанте. Или си решил да си правиш шега с мен?

— На шегата ще се порадвам следващата седмица, когато ще започне процесът, боклук такъв. А има и още новини. Приготвено ти е място във Форт Дикс, военна база в Ню Джърси. Процесът ще е закрит. За по-сигурно. Съдебните заседатели ще бъдат засекретени и скрити в базата. Този път никой няма да може да се добере до тях. Ще те приковем до стената, Дом. Федералният прокурор Голдънбърг е готов с обвиненията срещу теб.

Сега бе мой ред да се усмихна. Усмивка, която чаках повече от две години.

— Та какво гласеше онази поговорка за киселото грозде, Дом?

Кавело ме изгледа замислено. Почеса се по брадичката.

— Военна база? Хм… Форт Дикс. Не пазеха ли там всичките експлозиви, Ники, момчето ми? Би могло да се стигне до страхотна експлозия!

Ричард Нордешченко пристъпи към гишето за имигранти с надпис „Посетители“ на летище „Кенеди“. Подаде през прореза паспорта и визата си.

— Колич. — Чернокожият едър служител по имиграционния контрол прелисти документите му. После набра името на клавиатурата. — Мога ли да ви помоля да поставите показалеца си върху подложката?

Нордешченко изпълни нареждането. Не се притесняваше. Този път беше естонец и се наричаше Стефан Колич, представител на фармацевтична компания. Ако служителят си направеше труда да прегледа по-подробно паспорта му, щеше установи, че Стефан Колич е един преуморен от деловите си пътувания бизнесмен, който доста често посещава Съединените щати.

Изминалите пет месеца бяха доста мъчителни за Нордешченко. Синът му Павел се разболя. Отначало мислеха, че е грип, но впоследствие му поставиха диагноза диабет. След многомесечно лечение заболяването бе овладяно. Тогава пък се влоши състоянието на крака на Нордешченко, обади се старата му рана, спомен от Чечня, когато го улучи парче от шрапнел. Тези дълги пътувания го съсипваха. Мъчително премести тежестта на тялото си на другия крак. Дори му се налагаше да носи специални обувки.

Сега трябваше отново да се заеме със задача от Кавело. И то да я свърши добре. Както първия път.

— За бизнес или за развлечение идвате в САЩ, мистър Колич? — попита служителят по имиграционния контрол.

— За мен бизнесът е развлечение — отвърна Нордешченко.

Служителят се усмихна.

Този път нещата бяха по-сложни. Трябваше лично да излезе на сцената и да приложи всичките си умения. Вече бе задвижил плана си. Райхард, южноафриканецът, го чакаше в Ню Йорк.

Подготовката бе запазената търговска марка на Нордешченко, именно с нея бе изградил репутацията си. И никога не поемаше задача, която да не може да изпълни.

Служителят по имиграционния контрол протегна ръка към печата.

— Колко дълго възнамерявате да останете в Съединените щати, мистър Колич?

— Няколко дни. — От всичко, казано от него дотук, това бе единственото, което не беше лъжа.

Чиновникът подпечата паспорта му. Събра документите, кимна и му ги подаде обратно през прореза.