Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

После я връхлетя гневът. Гняв, който нарастваше в гърдите й с всеки изминал ден. Гняв, породен от мисълта, че убийците няма да бъдат застигнати от правосъдието. Макар че всички знаеха кой стои зад сполетелия ги ужас — Кавело! А копелето никога нямаше да бъде осъдено. Тя дори стигна дотам да сънува как се промъква в килията му в затвора, за да го убие със собствените си ръце.

Така се стигна до деня, в който най-после събра сили да прибере поне част от вещите на Джеръд и да ги подреди в кашони, без да се облее в сълзи. И без да изгаря от срам. Беше помолила съдебния лекар да й отреже недоизгоряло парченце от фланелката, която момчето носеше в онзи ден. Оттогава пазеше това късче в портмонето си, изгладено и прилежно сгънато.

Залови се да подрежда живота си, като започна от най-простото. Анотираше книги, предложени за издаване, опитвайки се да намери опора в работата. Сякаш отново се учеше да живее. Повтаряше си, че всичко е наред. Че трябва да се живее .

След време пак започна да се увлича по четенето. И да гледа новините по телевизията. Да се смее на шегите в токшоуто на Дейвид Летерман. Един ден дори си позволи да си купи новия брой на Варайъти . А след още няколко седмици се обади по телефона на агента си.

Пет месеца след трагедията Анди се озова пред вратите на едно студио за кастинг на Западна петдесет и седма улица. Обявата беше за реклама на „Сиалис“. От нея искаха само да изглежда като четиридесетгодишна, но все още секси, което означаваше да играе себе си. Агентът й каза: Иди там. Виж как ще ти се отрази.

Стоейки пред студиото, Анди се почувства ужасена както никога. Все едно се явяваше за пръв път на прослушване. Беше прекалено голяма промяна.

Симпатична блондинка слезе от асансьора зад гърба й.

— Ще влизате ли?

— Не — поклати глава Анди.

Обхвана я паника. Сякаш обръч стегна гърдите й. Нуждаеше се от повече въздух.

Дори не дочака асансьора и забързано се спусна по задната стълба, за да излезе на Петдесет и седма улица. Краката й се подкосяваха и тя често залиташе. Но й олекна, щом вдъхна първата освежаваща глътка въздух.

Това няма да изчезне, Анди. Винаги ще е с теб. Оцелелите се стараят да продължат напред. Това трябва да направиш.

Неколцина минувачи поспряха, вперили учудени погледи в нея. Чак сега тя осъзна колко глупаво изглежда в очите им.

Облегна се на студената бетонна стена на сградата, за да поеме още глътка свеж въздух. Бръкна в портмонето си и напипа късчето от фланелката на Джеръд. Ти винаги ще си с мен.

Върна се в сградата и се качи в асансьора на третия етаж. Отново се нареди на опашката пред вратата на студиото. Стиснала силно портфолиото си, пое дълбоко дъх. Толкова е трудно. Дяволски трудно.

Когато дойде нейният ред, отвътре излезе жена, с изписан по лицето й израз на дълбоко разочарование, познат й до болка. Анди премина устремено през вратите и се насочи към рецепционистката.

— Аз съм Анди Деграс. Идвам за обявата.

Застанал на стъпалата на къщата срещу нейната на Сто осемдесет и трета улица, прехапах долната си устна, докато я наблюдавах да се прибира. Не мисля, че ме забеляза, и това ме устройваше.

Анди Деграс изглеждаше добре. Беше облечена с вкус. Под мишницата си стискаше голяма черна папка. Погледната отстрани, имаше вид на човек, на когото всичко му е наред. Но не можех да се отърся от чувството, че вътрешно съвсем не е така.

От време на време идвах тук да я зърна, макар да не бях наясно защо го правя.

Може би защото просто исках да видя единствения оцелял от онзи прокълнат автобус. Няколко пъти дори изкачвах стъпалата и почуквах на вратата. Казвах просто „Здравей“ или че съм дошъл да й съобщя някакви новини около разследването. Оставах за кратко, така че да изглежда като официална визита, и исках да й съобщя нещо, за което така и не ми идваха думи. Чувствах се добре, че поддържам връзка с някого. След проваления процес почти не общувах с хора.

Може би отново се заблуждавах. Може би причината бе самата Анди Деграс. Начинът, по който се опитва да продължи напред след случилото се. Завиждах й за това. Дори и за това, че тя нито веднъж не ме обвини — макар да имаше пълното право, никога не ме изгледа с ням укор в очите.

Може би беше заради преживяното заедно — животът и на двама ни не бе същият. Или поне така ми се струваше.

И така, продължих да я наблюдавам, докато се изкачваше по стъпалата на сградата, а после отключваше вратата на апартамента си. Провери пощенската си кутия и взе няколко плика и списания, след това изчезна от погледа ми. Малко по-късно лампите в дома й светнаха.