Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Нордешченко взе пакета под мишница и напусна магазина. Сега мислеше как по-скоро да се прибере у дома. Бе подбрал няколко подаръка за сина си: един iPod и нова компютърна игра на покер — сигурен бе, че малкият много ще се зарадва. Както и диамантени обеци за жена си от скъпарска бижутерия на Пето авеню.

Беше си свършил работата, и то безупречно.

А вече имаше и извлечение на сметката си в швейцарската банка. Повече от два милиона долара. Наистина, оставаше да бъдат извършени още няколко плащания, но той си бе изработил всеки цент. Можеше спокойно да се прибере у дома и да си позволи малка почивка.

— Какво, по дяволите, беше това? — избъбри шофьорът на лимузината, като се озърташе назад към „Фоули скуеър“, докато Нордешченко се качваше на задната седалка.

— Не зная. Експлозия може би. Дано не е гръмнал петролопровод.

Във въздуха се разнасяше тежката миризма на нафта и кордит.

Чуха воя на сирените. Две полицейски коли с мигащи лампи профучаха покрай тях.

— Нещо се е случило! — възбудено извика шофьорът и включи радиото за новините. — Не е на добро.

Нордешченко се огледа назад и видя облак черен дим, виещ се високо над сградите.

Постави подаръка за сина си в куфара. Мобилният му телефон регистрира две съобщения — Райхард и Нези бяха в безопасност.

— Да тръгваме — рече той на шофьора. — По пътя ще чуем новините. Но да побързаме за полета.

Тя бавно отвори очи.

Странно, не усещаше болка. Чувстваше се замаяна и нереална, сякаш е тук, но и не е. Смазваща тежест притискаше гърдите й. Къде е? Какво се е случило? От тялото й излизаха разни тръбички. Опита се да помръдне, но не успя.

Нямаше никакви сили. Дали не е парализирана? Как е могло да се случи?

Анди започна да изпада в паника. Нещо задръстваше гърлото й. Като грамадна запушалка.

Влезе медицинска сестра. Изражението й бе достатъчно, за да разбере. Нещо ужасно се е случило. Но какво?

— Анди, не говори, скъпа. В гърлото ти е вкарана тръба, за да ти помага да дишаш. Ти си в болницата „Белвю“. В хирургията. Но ще се оправиш.

Анди се опита да кимне, но не успя. Само очите й диво зашариха из стаята. Болничната стая.

И тогава си спомни.

Автобусът със съдебните заседатели. Тя беше там, в този автобус. Очите й тревожно потърсиха сестрата. Какво бе станало? Отново се опита да заговори, но се задави. Пръстите й напипаха ръката на сестрата. Стисна я с все сила.

Синът ми… моят син… Къде е моят Джеръд?

— Моля те… — Сестрата пак се извърна. — Успокой се, Анди.

Вече знаеше, че се е случило нещо ужасно. Опита се да произнесе името му, да промълви Джеръд , но от гърдите й излезе само свистене. Устата й беше суха и грапава като шкурка.

Моля те, моля те, моят син…

Някаква сила обаче я принуждаваше да затвори очи.

Когато отново отвори очи, до нея имаше някой. Примигна сънено. ФБР. Онзи с усмивката.

Само че сега не се усмихваше. Всъщност изглеждаше ужасно.

Спомените за станалото нахлуха в паметта й като внезапно отприщен порой. Автобусът бе спрял на червен светофар. После онзи микробус. И двамата мъже, които бягаха от него. Тя се пресегна да сграбчи Джеръд и да го притисне към себе си.

Джеръд?

Погледът й отново се насочи към мъжа от ФБР. Опита се да изкрещи името на сина си.

Моля те, не разбираш ли? Не можеш ли да го прочетеш в очите ми?

Той я погледна и поклати глава.

— Съжалявам…

Съжалявам? Тя мислено повтори думата. Нужно й бе време, за да го разбере. Какви ги говори той? За какво съжалява?

Усети как пръстите му докоснаха ръката й. После я стиснаха. И това й каза всичко.

Спомените отново я връхлетяха. Паниката, когато видя мъжете да бягат от микробуса. Ужасяващата експлозия. После нещо мощно я вдигна и я захвърли нанякъде. Припомни си също как викаше името на Джеръд… пак и пак…

Тялото й се сви.

Анди усети нещо горещо да се плъзва по бузата й. Това не може да е истина. Сигурно е сън. Не можеше да се случва.

Мъжът от ФБР бършеше сълзите й.

Все още не й бяха казали какво е станало. Но вече нямаше смисъл да й казват.

Тя го знаеше. Прочете го в очите му.

О, горкият ми малък Джеръд.

Сълзите започнаха да се леят неспирно по страните й. Имаше чувството, че никога няма да спрат.

Правилникът не позволяваше на никого да влиза по това време на нощта в килиите, дори на представителите на закона. Само че тази вечер аз представлявах собствената си представа за правосъдие.