Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Осем хиляди долара. — Той кимна и приготви две еднакви купчини по осем черни чипа, за да се озоват след малко в средата на масата. — И още осем хиляди.

Мърморенето отстъпи пред ахканията. Нордешченко събра двата си показалеца под ъгъл пред устните, след което пое дълбоко дъх. Вече не се съмняваше, че широкоплещестият очаква той да го следва в наддаването. Макар че в деветдесет процента от играта досега той бе вършил точно това. Беше качил достатъчно. Дали да не спре?

Но тази нощ усещаше силата си. Скоро щеше да заложи на карта не парите, а живота си. Какво значение имаха тогава всичките пари на света? Никакво, разбира се. Точно това му вдъхваше усещането за свобода. А и бе сигурен, че много добре е разгадал кой какво крие и как ще се разиграе всичко.

— Може ли да направим играта малко по-интересна? — попита той. — Ето ви вашите осем хиляди долара. — Погледна кашмирения блейзър. — А тук са и вашите осем хиляди долара — добави той, вече обърнат към широкоплещестия играч, като побутна напред още един, също толкова висок стълб от черни чипове. Накрая направи знак за удвояване на целия залог. — И от мен: още шестнадесет хиляди долара.

Сега вече ахкането край масата замря. Тишина. В средата бяха струпани сто хиляди долара!

Нервите и само нервите са тези, които могат да те спасят или предадат, когато си под обстрел. Нерви, но и умението да надушваш заплахата. Да я отгатваш. Нали именно това го бе направило толкова добър. Нордешченко се втренчи в широкоплещестия мъж с черните очила. Нерешителност? Страх?

Кашмиреният блейзър се облегна назад. Личеше, че е силно притеснен. По-добре да захвърли картите си и да излезе от играта, но без да ги показва, за да не го обявят за пълен глупак.

— Сбогом — промърмори той.

— Блъфираш — обади се широкоплещестият, тежко преглътна и прониза Нордешченко с рентгенов поглед иззад черните си очила.

Нордешченко само сви рамене:

— Ще поиграем, ще видим. — Сигурен бе, че всичко, което широкоплещестият можеше да стори, бе да избута към средата на масата своя дял от чипове.

— Ти си наред — недоволно изръмжа онзи и обърна картите си. Чифт шестици.

Нордешченко също обърна картите си — всички видяха, че държеше по-добър чифт.

— Беше прав преди малко.

Наоколо се разнесоха възбудени викове. Раздаващият се зае да избута към Нордешченко планината от чипове. Бе спечелил повече от седемдесет хиляди долара!

Освен това съвсем правилно бе успял да разчете всеки ход на съперниците си. А това беше много добър знак за утре.

Защото утре започваше истинската игра.

Точно в десет сутринта доведоха Доминик Кавело в съдебната зала с белезници на ръцете. Заобиколиха го четирима съдебни пристави, по един от всяка страна. Това бе предварително съдебно изслушване, след което делото щеше да се върне във федералния съд на Фоули скуеър. Адвокатите на Кавело се опитваха всячески да омаловажат свидетелствата за смъртта на Мани Олива и Ед Синклер. Те искаха при това изслушване съдът само да определи дали тези свидетелства ще бъдат допуснати като улики. Съдия Робърт Барнет знаеше това не по-зле от мен — просто тактика за отлагане на окончателното съдебно решение.

Кавело се държеше с обичайния си предизвикателен маниер, сякаш се намира в клуб за развлечения. Дори поздрави мимоходом прокурора Джоел Голдънбърг — попита го как е, поинтересува се и за здравето на жена му и децата. С един от мъжете от охраната сподели мнението си за последния мач на „Метс“, отборът най-после бил заприличал на истински тим. Щом ме зърна на задните редове, ми намигна като на стар приятел. Кавело играеше ролята на добродушен досадник, заловен за дребно нарушение на правилата, а не на опасен престъпник, пазен в изолатора на федералния затвор „Марион“, където много вероятно щеше да прекара остатъка от живота си.

Вратата към съдебната зала се отвори. Съдия Робърт Барнет се появи на прага. Имаше репутация на умен правист и борбена личност. Беше играл като агресивен нападател в отбора на „Сиракюз“, после бе служил в армията като летец изтребител през войната във Виетнам. Не си падаше по празноглави изявления пред пресата, нито толерираше свободния достъп на репортерите в съдебната зала. Не търпеше и театралните изяви на адвокатите на Кавело. Робърт Барнет бе водил такива тежки съдебни битки като двете дела, подготвени от Агенцията за национална сигурност след атентатите от 11 септември 2001 г., и произнесе максимално възможните според закона наказания за всеки от обвиняемите. Не можеше и да мечтаем за по-добър съдия от него, който да се справи с Доминик Кавело.