Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Това е достатъчно, благодаря. Казахте, че нямате ключове?

— Не, нямам, казах ви, че нямам! Госпожа Грифо ми е оставяла ключ миналата година лятото, когато отидоха на гости при сина си в Месина. Трябваше да поливам цветята в саксиите, които държат на терасата. След това си го взе, без дори да ми благодари, нищо, дори дума не обели, все едно съм им прислужница, слугиня! А вие сте тръгнали да ми обяснявате, че трябва да се притеснявам за тях? Твърде възможно е, ако се бях качила на четвъртия етаж, за да ги попитам дали се нуждаят от нещо, да ме пратят по дяволите!

— Искате ли да се качваме? — попита Давиде Грифо, който се беше подпрял на стената. Имаше вид на човек, чиито крака не го държат добре.

Взеха асансьора и се качиха на четвъртия етаж. Давиде веднага изскочи навън. Фацио доближи устните си до ухото на комисаря.

— Има по четири апартамента на етаж. Нене Санфилипо е живял точно под този на семейство Грифо — посочи с брадичката си Давиде, който, облегнат с цялото си тяло на вратата на апартамент седемнайсет, натискаше упорито звънеца.

— Отместете се встрани, ако обичате.

Давиде сякаш не чу и продължи да натиска звънеца. Чуваше се как звъни напразно в далечината. Фацио мина напред, хвана мъжа за раменете и го отмести. Комисарят извади от джоба си голям ключодържател, от който висяха десетина железца с различна форма. Шперцове, подарък от един крадец, на когото беше приятел. Суети се около бравата около пет минути: проблемът не беше само в пружината на ключалката, но и в четирите завъртания на ключа.

Вратата се отвори. Монталбано и Фацио стояха със силно разширени ноздри, за да усетят миризмата, която идваше отвътре. Фацио държеше Давиде за ръката, който напираше да се втурне. Смъртта след два дни започва да вони. Нищо такова, в апартамента миришеше само на застоял въздух.

Фацио отпусна хватката си и Давиде отскочи, започвайки веднага да вика:

— Татко! Мамо!

Цареше съвършен ред. Прозорците бяха затворени, леглата оправени, кухнята подредена, мивката без мръсни чинии в нея. В хладилника имаше сирене, една опаковка шунка, маслини и половин бутилка бяло вино. Във фризера четири парчета месо и два барбуна. Ако бяха отпътували за някъде, със сигурност са имали намерение скоро да се върнат.

— Родителите ви имат ли роднини?

Давиде беше седнал в едно кресло, като се държеше с двете ръце за главата.

— Татко — не. Мама — да. Брат в Комизо и сестра в Трапани, но тя е покойница.

— Не е ли възможно да са отишли в…

— Не, комисарю, изключено е. Не са се чували от месец. Не се виждаха често.

— Значи, нямате абсолютно никаква идея къде може да са отишли?

— Не. Ако имах, щях да се опитам да ги потърся.

— Последният път, когато сте говорили с тях, е бил миналата седмица в четвъртък вечерта, така ли е?

— Да.

— Не ви ли казаха нещо, което би могло…

— Нищо, ама нищо.

— За какво говорихте?

— За обичайните неща, за здравето, за внучета… Имам две момчета, Алфонсо, като татко, и Джовани, едното е на шест години, а другото на четири. Много ги обичат. Всеки път, когато идваме да ги видим във Вигата, ги обсипват с подаръци.

Давиде не се опитваше да спре сълзите си.

Фацио, който вече беше обходил апартамента, се върна, разпервайки ръце.

— Господин Грифо, безсмислено е да стоим тук. Надявам се да ви дам някаква информация колкото е възможно по-скоро.

— Комисарю, от общината ми позволиха да отсъствам няколко дни. Мога да остана във Вигата поне до утре вечерта.

— Що се отнася до мен, можете да останете колкото искате.

— Не, друго имах предвид. Може ли да спя тук тази нощ?

Монталбано се замисли върху това за момент. В трапезарията, която вероятно беше и хол, имаше малко писалище с документи върху него. Искаше да ги прегледа на спокойствие.

— Не, в този апартамент не може да спите. Съжалявам.

— Но ако случайно някой се обади по телефона…

— Кой? Родителите ви ли? Какви мотиви биха имали да се обаждат в дома си, знаейки, че в него няма никого?

— Не, казвах, ако се обади някой, който има сведения…

— Това е вярно. Незабавно ще поставя телефона под контрол. Фацио, погрижи се ти за това. Господин Грифо, ще ми трябва снимка на родителите ви.

— Имам в джоба си, комисарю. Правих я, когато дойдоха в Месина. Казват се Алфонсо и Маргерита.

Започна да хлипа, докато подаваше снимката на Монталбано.

— Пет по четири е двайсет, двайсет без две прави осемнайсет — каза Монталбано на междустълбищната площадка, след като Грифо си беше тръгнал повече объркан, отколкото убеден.