Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Интересен младеж е този Санфилипо. Има ли свидетели?

Фацио започна да се смее.

— Шегувате ли се, комисарю?

Бяха прекъснати от гневни крясъци, които идваха откъм преддверието.

— Иди да видиш.

Фацио излезе, гласовете се успокоиха и след малко се върна.

— Някакъв господин, който се караше с Катарела, че не го пуска да мине. Иска на всяка цена да говори с вас.

— Какво чакаш?

— Струва ми се доста превъзбуден, комисарю.

— Да го чуем.

Влезе четирийсетгодишен очилат мъж, добре облечен, сресан на път, с вид на достоен за уважение служител.

— Благодаря ви, че ме приехте. Вие сте комисар Монталбано, нали? Казвам се Давиде Грифо и съжалявам, че повиших тон, но не разбирах какво ми казваше вашият полицай. Чужденец ли е?

Монталбано предпочете да запази мълчание.

— Слушам ви.

— Вижте, живея в Месина и работя в общината. Женен съм. Тук живеят родителите ми, единствен син съм. Тревожа се за тях.

— Защо?

— Обаждам им се от Месина два пъти в седмицата, в четвъртък и неделя. Преди две вечери, в неделята, не ми отговориха. И оттогава повече не съм ги чувал. Прекарах адски часове в тревога, след това съпругата ми каза да се качвам на колата и да идвам във Вигата. Вчера вечерта се обадих на портиерката, за да разбера дали има ключове от апартамента на родителите ми. Отговори ми, че няма. Съпругата ми ме посъветва да се обърна към вас. Виждала ви е два пъти по телевизията.

— Желаете да пуснете молба за издирването им ли?

— Най-напред ви моля за разрешение да разбия вратата.

Гласът му потрепери.

— Може да се е случило нещо лошо, комисарю.

— Добре. Фацио, извикай Гало.

Фацио излезе и се върна с колегата си.

— Гало, придружи този господин. Трябва да разбие вратата на апартамента на родителите си. От миналата неделя няма ни вест, ни кост от тях. Къде казахте, че живеят?

— Все още не съм ви казал. На улица „Кавур“ 44.

Монталбано остана със зяпнала уста.

— О, света Богородичке! — каза Фацио.

А Гало беше обзет от яростна кашлица и излезе от стаята, за да потърси чаша вода.

Давиде Грифо пребледня, изплашен от ефекта, който предизвикаха думите му, и се заоглежда наоколо.

— Какво толкова казах? — попита полугласно.

Веднага щом Фацио спря пред номер четирийсет и четири на улица „Кавур“, Давиде Грифо отвори вратата и се втурна през входната врата.

— Откъде ще започнем? — попита Фацио, докато заключваше колата.

— От изчезналите старци. Мъртвият си е мъртъв и може да почака.

На входната врата се сблъскаха с Грифо, който вече излизаше със скоростта на захвърлена топка.

— Портиерката ми каза, че тази нощ е извършено убийство! На човек, който е живял в тази кооперация!

Едва тогава забеляза върху тротоара бялото очертание на тялото на Нене Санфилипо. Започна неудържимо да трепери.

— Успокойте се — каза комисарят, слагайки ръката си върху рамото му.

— Не… но се страхувам…

— Господин Грифо, мислите ли, че родителите ви може да са забъркани в случай с убийство?

— Шегувате се, нали? Родителите ми са…

— Тогава? Оставяте настрани факта, че тази сутрин тук отпред са убили някого. По-скоро да се качваме да видим горе.

Госпожа Чичина Рекуперо, портиерката, се въртеше из портиерната стаичка — два на два метра, като някои мечки, които излизат полудели от клетката си и започват да се поклащат от крак на крак. Можеше да си го позволи, защото беше мършава жена и малкото пространство, което имаше на разположение, й стигаше и дори оставаше, за да се движи из него.

— О, боже, боже! Света Богородичке! Какво стана с тази къща? Какво стана? Каква магия са ни направили? Тук веднага, ама веднага трябва да се извика свещеник, за да напръска със светена вода!

Монталбано я хвана за ръката и я накара да седне.

— Не разигравайте театър! Престанете да се кръстите и отговорете на въпросите ми. Откога не сте виждали семейство Грифо?

— От миналата събота сутринта, когато госпожата се върна от пазар.

— Вече е сряда, а вие не се ли обезпокоихте?

Портиерката се засегна:

— Защо, трябваше ли? Тези не позволяваха на никого да се доближи до тях! Бяха надменни! И изобщо не ми пука, ако синът им ме чува! Излизаха, прибираха се с напазаруваното, затваряха се в дома си и по три дни никой не ги виждаше! Знаят телефонния ми номер, ако са имали нужда, щяха да ми се обадят!

— Случвало ли се е?

— Какво да се е случвало?

— Да ви се обаждат.

— Да, няколко пъти се е случвало. Когато господин Фофо, съпругът й, се чувстваше зле, госпожата ми се обади да я сменя, за да отиде до аптеката. Друг път беше, когато им се спука маркучът на пералнята и се наводниха. Третият път — когато…