Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Отведете тази жена.

— Комисарю, това е майката.

— Да отива да плаче у дома си. Тук само се пречка. Кой я е уведомил? Чула е изстрела и е слязла ли?

— Не, господин комисар. Не е могла да го чуе, защото госпожата живее на улица „Аутономия Сичилиана“ 12. Явно някой й е казал.

— А тя е стояла там готова, с вече облечените черни дрехи?

— Вдовица е, комисарю.

— Добре. Вежливо, но я отведете оттук.

Когато Монталбано говореше така, означаваше, че не е в настроение. Фацио се приближи до двамата мъже, поговори с тях и те я отведоха.

Комисарят застана до доктор Паскуано, който клечеше близо до главата на мъртвия.

— И така? — попита.

— И така, и вака — отговори докторът. И продължи, по-нелюбезно и от Монталбано: — Аз ли трябва да ви обяснявам какво се е случило? Убили са го само с един изстрел. Точен, право в средата на челото. Отзад на изхода куршумът е отнесъл половината му череп. Виждате ли тези съсиречета? Това са части от мозъка му. Достатъчно ли ви е?

— Кога е станало според вас?

— Преди няколко часа. Към четири-пет.

Недалече Вани Аркуа проучваше с окото на археолог, който е открил палеолитна находка, един съвсем обикновен камък. Новият шеф на отдела по криминология не се нравеше на Монталбано и очевидно антипатията им беше взаимна.

— С този ли са го убили? — попита комисарят с вид на херувим, посочвайки камъка.

Вани Аркуа го погледна с явно пренебрежение.

— Не говорете глупости! С изстрел от огнестрелно оръжие.

— Намерихте ли куршума?

— Да. Беше се забил във вратата, която все още е била затворена.

— Гилзата?

— Вижте, комисарю, не съм длъжен да отговарям на въпросите ви. Според разпорежданията на началника на полицията разследването ще се води от шефа на оперативно-следствената служба. Вие ще трябва само да му асистирате.

— Аз какво правя? Не ви ли асистирам с цялото си спокойствие?

Заместник-прокурорът Томазео никакъв не се виждаше на местопрестъплението. По тази причина все още не беше възможно преместването на убития.

— Фацио, как така Ауджело не е тук?

— На път е. Спал е в дома на свои приятели от Фела. Открихме го на мобилния му телефон.

Във Фела? За да стигне във Вигата, му е нужен още цял час. Да не говорим в какво състояние щеше да се появи! Умрял за сън и уморен! Какви ти приятели! Със сигурност е прекарал нощта с някоя, чийто съпруг е отишъл да си почеше рогата другаде.

Приближи се Галуцо.

— Току-що се обади заместник-прокурорът Томазео. Каза да отидем да го вземем с колата. Ударил се е със своята в стълб на три километри от Монтелуза. Какво да правим?

— Отивай.

Николо Томазео рядко успяваше да стигне до някое място със своята кола. Шофираше като дрогирано куче. Комисарят нямаше нерви да го чака. Преди да се отдалечи, погледна мъртвия.

Младеж малко над двайсетте, с дънки, яке, опашка на тила и обеца. Обувките му сигурно са стрували цяло състояние.

— Фацио, тръгвам към полицейското управление. Изчакай заместник-прокурора и шефа на оперативно-следствената служба. Ще се видим по-късно.

Монталбано обаче реши да отиде на пристанището. Остави колата на кея и по източната страна се запъти бавно към фара. Пурпурното слънце се беше вдигнало високо, очевидно доволно, че отново е успяло да го направи. На линията на хоризонта имаше три черни точици: закъснели риболовни кораби, които се връщаха към пристанището. Отвори уста и пое дълбоко въздух. Харесваше му миризмата на пристанището във Вигата.

„Какви ги говориш? Всички пристанища миришат по един и същи начин“ — беше му отвърнала преди време Ливия.

Но не беше вярно. Всеки морски порт си имаше различна миризма. Тази във Вигата представляваше съвършената комбинация от мокри въжета, изсъхнали под слънцето рибарски мрежи, йод, развалена риба, живи и мъртви водорасли, катран. С някакъв много далечен привкус на нафта. Несравнима. Преди да се приближи до плоската скала, която се намираше под фара, се наведе и грабна шепа едър пясък. Достигна я и поседна на нея. Погледна водата и му се стори, че в нея се появява смътно лицето на Карло Чука. Хвърли яростно шепата едър пясък по него. Образът се накъса, потрепери и изчезна. Монталбано запали цигара.

— Комисерийо, комисерийо, хей, комисерийо! — връхлетя отгоре му Катарела веднага щом го видя да се появява на вратата на полицейското управление. — Три пъти се обажда господин Лате 5 5 Мляко (итал.). — Б.пр. , онзи, който е със „с“ накрая! Иска да говори лично и пирсонално с вас! Казва, че нещото е много спешно, по спешност е!