Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

Фацио продължаваше да говори, но комисарят вече не го слушаше. Катарела! Напълно беше забравил за него!

— Извини ме, Фацио, извинете ме всички. Отиде, защото аз го изпратих, да върши работа, но съм забравил да ви кажа. Не се безпокойте за него.

Чу ясно как Фацио въздъхна облекчено.

Трябваха му двайсетина минути за душ, бръснене и обличане. Чувстваше се като пребит. Когато пристигна на улица „Кавур“ 44, портиерката метеше отсечката от улицата пред входната врата. Беше толкова мършава, че на практика нямаше разлика между нея и дръжката на метлата. На кого му приличаше? Ах, да. На Олив Ойл, приятелката на Попай моряка. Взе асансьора, качи се на третия етаж и отвори с шперца вратата на апартамента на Нене Санфилипо. Вътре лампите светеха. Катарела седеше пред компютъра по риза.

Веднага щом видя, че началникът му влиза, скочи като пружина, облече си сакото и оправи възела на вратовръзката си. Беше брадясал, със зачервени очи.

— На вашите заповеди, комисерийо!

— Още ли си тук?

— Приключвам, комисерийо. Нужни са ми още един-два часа.

— Намери ли нещо?

— Извинете ме, комисерийо, но как искате да говоря — с технически термини или с обикновени думи?

— Обикновени, обикновени, Катаре!

— Тогава ви казвам, че в този компютър няма нищичко!

— В какъв смисъл?

— В смисъл, сегичка ще ви кажа, комисерийо. Не е свързан с интернет. Тук вътре той държи нещо, което пише…

— Какво е то?

— По мое мнение някаква книга, роман, комисерийо.

— Друго?

— Другото са копия на всички писма, които е написал и които е получил. Които обаче са много.

— С работата му ли са свързани?

— Каква ти работа, комисерийо! Мръсни писма.

— Не те разбрах.

Катарела се изчерви.

— Писма, как да ги нарека, любовни, но…

— Окей, разбрах. А в тези дискети?

— Развратни неща, комисерийо. Мъже с жени, мъже с мъже, жени с жени, жени с животни…

Лицето на Катарела изглеждаше, сякаш всеки един момент от него ще лумнат пламъци.

— Добре, Катаре. Разпечатай ми ги.

— Всичките ли? Жени с мъже, мъже с мъже…

Монталбано прекъсна дългото му и отегчително изброяване.

— Исках да кажа романа и писмата. Преди това обаче ще направим нещо. Слез с мен в бара, изпий едно кафе с мляко и хапни няколко кроасана, а после ще те придружа отново дотук.

Едва влязъл в полицейското управление, и Имбро, който седеше на телефонната централа, го пресрещна.

— Комисарю, обадиха се от „Свободна мрежа“ и ми издиктуваха списък с имена и телефонни номера на хора, които са се обадили, след като са видели снимката на съпрузите Грифо. Всичките са записани тук.

Петнайсетина имена. Ориентирайки се набързо по телефонните номера, установи, че са от Вигата. Значи, семейство Грифо не бяха толкова незабележими, както изглеждаше в първия момент. Влезе Фацио.

— Богородице, какъв страх брахме, като не успяхме да намерим Катарела! Не знаехме, че е изпратен на тайна мисия. Знаете ли какъв обиден прякор му лепна Галуцо? Агент 000.

— Не се правете на духовити. Имаш ли новини?

— Ходих да се видя с майката на Санфилипо. Клетата госпожа, не знае нищо, ама нищичко, какво е правил синът й. Разказа ми, че на осемнайсет години, тъй като бил пристрастен към компютрите, получил добра служба в Монтелуза. Печелел задоволително и с пенсията на госпожата преживявали добре. След това Нене изведнъж изоставил работата си, характерът му също се променил и отишъл да живее сам. Имал много пари, но оставил майка си да ходи със скъсани обувки.

— Задоволи любопитството ми, Фацио. Намерили ли са пари у него?

— Как не! Три милиона лири в брой и чек за два милиона.

— Добре, така поне госпожа Санфилипо няма да затъва в дългове за погребението. От кого е бил чекът?

— От фирма „Мандзо“ от Монтелуза.

— Провери защо са му го дали.

— Добре. Що се отнася до съпрузите Грифо…

— Погледни тук — прекъсна го комисарят. — Това е списъкът на хора, които знаят нещо за Грифо.

Първото име в списъка беше на Саверио Гузумано.

— Добър ден, господин Гузумано. Комисар Монталбано съм.

— Какво желаете?

— Не се ли обадихте в телевизията, когато сте видели снимката на господин и госпожа Грифо?

— Да, господине, аз бях. Но вие какво общо имате?

— Ние се занимаваме със случая.

— Ще говоря само със сина им Давиде. Приятен ден!

„Така преизпълненото с радост начало на деня ни пренася към онзи ден от годината…“, както казваше Матео Мария Боярдо. Второто име от списъка беше на Гаспаре Белуцо.