Андреа Камиллери - Екскурзия в Тиндари

— Тях не ги закачай.

Качи се в колата и пое към Монтелуза. Приятелят му, журналистът Николо Дзито от „Свободна мрежа“, тъкмо се приготвяше да излезе в ефир. Монталбано му подаде снимката.

— Казват се Грифо. Алфонсо и Маргерита. Трябва само да кажеш, че синът им Давиде е притеснен, защото няма никаква вест от тях. Поговори за това в тазвечерната информационна емисия.

Дзито, който беше интелигентен и способен журналист, погледна снимката и му зададе въпрос, който комисарят вече очакваше.

— Защо се притесняваш за изчезването на тези двамата?

— Жал ми е за тях.

— Разбирам те, че съжаляваш, но че го правиш само от съжаление, не ти вярвам. Случайно да имат връзка?

— С какво?

— С момчето, което е убито във Вигата, със Санфилипо.

— Живели са в една сграда.

Николо буквално подскочи върху стола.

— Но това е новина, която…

— Която няма да съобщиш. Може и да има връзка, но може и да няма. Направи каквото ти казвам, а после първите съществени новини, които имам, ще са твои.

Седнал на верандата, се наслади на кашата, за която отдавна си мечтаеше. Евтино за приготвяне ястие от добре сварени картофи и лук, след това с вилицата смачкани на каша и обилно подправени със зехтин, силен оцет, прясно смлян чер пипер и сол. По възможност за изяждането му използваше тенекиена лъжица (имаше две такива, които ревниво пазеше), като изгаряше езика и небцето си, а след това на всяка хапка започваше да ругае.

В информационната емисия в двайсет и един часа Николо Дзито изпълни задачата си, като показа снимката на съпрузите Грифо и каза, че синът им се тревожи за тях.

Спря телевизора и реши да започне да чете последната книга на Васкес Монталбан, чието действие се развиваше в Буенос Айрес, с главен герой Пепе Карвальо. Прочете първите три реда и телефонът звънна. Беше Мими.

— Безпокоя ли те, Салво?

— Изобщо не.

— Имаш ли работа?

— Не, но защо питаш?

— Искам да си поговорим. Идвам при теб.

Значи, държанието на Мими, когато го порицаваше, е било искрено, а не разиграване на театър. Какво ли му се е случило на този благословен младеж? По отношение на жените Мими беше всеяден. Имаше онзи тип мъжко мислене, според което изпуснатият благоприятен случай никога не се повтаря. Възможно е да се беше забъркал с някой ревнив съпруг. Както онзи път, когато счетоводителят Перес го беше изненадал, докато целува голите гърди на законната му съпруга. Всичко беше приключило с голяма олелия и с нормалната за случая жалба до началника на полицията. Оправи се някак си, защото старият началник на полицията беше успял да уреди работата. Но ако тогава на мястото на стария беше Бонети-Алдериги, заместник-комисарят Ауджело щеше да каже сбогом на кариерата си.

На вратата се звънна. Не беше възможно това да е Мими, защото току-що беше приключил телефонния разговор с него. Всъщност беше точно той.

— Летя ли от Вигата до Маринела?

— Не бях във Вигата.

— Къде беше?

— Тук наблизо. Обадих ти се от мобилния си телефон. От един час се въртя наоколо.

Хм, значи, Мими беше обикалял из околностите, преди да се реши да му се обади. Знак, че нещата бяха по-сериозни, отколкото предполагаше.

Внезапно го обзе ужасната мисъл дали Мими не се е разболял заради това, че се срещаше с курви.

— Добре ли си със здравето?

Мими го погледна смаяно.

— Със здравето? Да.

О, боже… Ако това, което го мъчеше, не се отнасяше до тялото, означаваше противоположното. Душата? Духът? Майтап ли иска да си прави с него? Какво общо има той с тези материи?

Докато отиваха към верандата, Мими каза:

— Ще ми направиш ли услуга да ми донесеш два пръста уиски без лед?

Явно искаше да си даде кураж! Монталбано започна да се чувства изключително изнервен. Сложи бутилката и чашата пред него, остави го да си налее значително количество и да заговори.

— Мими, изчака ми се чакалото. Казвай веднага какво, по дяволите, става?

Ауджело изпи чашата на една глътка и гледайки към морето, каза с много тих глас:

— Реших да се оженя.

Монталбано реагира импулсивно, в плен на неудържимата си ярост. С лявата си ръка избута от масата чашата и бутилката, докато използваше дясната, за да плесне як шамар върху бузата на Мими, който междувременно се беше обърнал към него.

— Лайнар! Какви идиотщини си тръгнал да ми говориш? Няма да те оставя да направиш подобно нещо, докато съм жив! Няма да ти го позволя! Как може да ти мине през ума подобна мисъл? Какъв ти е мотивът?