Агата Кристи - Произшествие в „Сан Суси“

— А вие, мисис Переня, не се съмнявате ни най-малко в Карл, така ли? — запита Тапънс.

И забеляза как лицето на събеседницата й трепна за миг.

— Ще ми се да вярвам.

— Горката Шийла! — промърмори Тапънс.

Очите на мисис Переня блеснаха.

— Горкото дете, сърцето ми се къса. А защо да е тъй? Защо не си избере някой друг?

Тапънс поклати глава:

— В живота не става така, както желаем.

— Права сте. — Мисис Переня говореше с дрезгав, горчив глас. — Животът разкъсва човека. Само мъки и огорчения. Всичко е прах и пепел. Отвратена съм от жестокостта, от несправедливостта на тоя свят. Иска ми се да го смажа, да го унищожа и да започнем всичко наново, по-близо до земята и избавени от тия правила, от тиранията на един народ над друг. Иска ми се…

Прекъсна я покашляне. Дебело, гърлено покашляне. На прага стоеше мисис О’Рърк, запълнила с мощното си туловище цялата врата.

— Преча ли ви? — попита тя.

Сякаш гъба обърса написаното на плоча: всякаква следа от гняв изчезна от лицето на мисис Переня, остана само добродушно загриженото лице на собственица на пансион, чиито пансионери й причиняват главоболия.

— Ни най-малко, мисис О’Рърк — отвърна тя. — Тъкмо говорехме какво е станало с мистър Медоуз. Учудвам се, че полицията не може да намери никаква следа от него.

— Ах, тази полиция! — възкликна мисис О’Рърк с тон на дълбоко презрение. — Каква ли полза има от нея? За нищо не я бива! Само знае да глобява и да се заяжда с клетите старици, които не са извадили разрешително за кучето си.

— Какво мислите вие, мисис О’Рърк? — попита Тапънс.

— Чухте ли какво се разправя?

— Да, че бил фашист и вражески агент — отвърна Тапънс хладно.

— А може да е вярно — произнесе мисис О’Рърк замислено. — У тоя човек има нещо, което ме заинтригува още отначало. Знаете ли, оттогава все го следя — тя се усмихна на Тапънс; като всички усмивки на мисис О’Рърк и в тази имаше нещо страшно, което напомняше за човекоядка. — Не ми прилича на такъв, който се е пенсионирал и се чуди какво да прави. Ако питате мен, бих казала, че е дошъл тук с някаква цел.

— И според вас, когато полицията го подушила, той изчезнал, а? — запита Тапънс.

— Възможно е — отговори мисис О’Рърк. — Какво е вашето мнение, мисис Переня?

— Не знам — въздъхна мисис Переня. — Много неприятна работа. Дава повод за толкова приказки!

— Ами приказките не вредят никому. Вижте ги на терасата — колко са щастливи, сплетничат, гадаят. Както карат, накрая ще излезе, че този тих, безобиден човечец се е готвел да вдигне всички ни от леглата с бомби.

— Вие все още не сте ни казали какво мислите — забеляза Тапънс.

По лицето на мисис О’Рърк се разля отново същата свирепа усмивка.

— Аз мисля, че този човек си е на спокойничко някъде, съвсем на спокойничко…

„Ако знаеше къде е, щеше да каже… — рече си Тапънс. — Но той не е там, където тя си мисли!“

После се качи в стаята си да се приготви. От спалнята на семейство Кейли изскочи Бети Спрот с дяволита, злорадна усмивка на личицето си, като че бе извършила някаква пакост.

— Какво си направила пак, палавнице? — запита Тапънс.

Бети затананика:

— Гъске, гъске миличка… Тапънс запя:

— Накъде така с гъсока? Горе! — Вдигна Бети високо над главата си. — Долу! — Сложи я на пода…

В този момент се появи мисис Спрот и отведе Бети да я облече за разходка.

— Клий? — попита Бети с надежда. — Клий?

— Сега не е време за игра на криеница — сряза я мисис Спрот.

Тапънс влезе в стаята си и си сложи шапката (неприятно й беше да носи шапка — Тапънс Бирсфърд никога не носеше, — но Патриша Бленкънсоп не може да не носи, смяташе Тапънс).

Забеляза, че някой бе разместил шапките в шкафа. Дали някой е претърсвал стаята й? Е, нека си тършуват. Няма да намерят нищо, което да хвърли съмнение върху добродетелната мисис Бленкънсоп.

Сложи писмото на Пенилъпи Плейн артистично на тоалетната масичка, спусна се по стълбата и излезе от пансиона.

Беше десет часът, когато мина през пътната врата. Имаше много време. Погледна небето и стъпи в една тъмна локва до стълба на вратата, но, изглежда, не забеляза това и продължи нататък.

Сърцето й биеше лудо. Успех… успех… непременно ще успеят.

Селцето Яроу се намираше далеч от железопътната линия.

Пред малката гара чакаше кола. На кормилото стоеше красив млад мъж. Когато забеляза Тапънс, той докосна каскета си, но този жест й се стори неестествен.

Тапънс ритна недоверчиво една от задните гуми.