Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— „Мери Джордан не умря от естествена смърт“ — промърмори замислено Томи. — Той е подозирал нещо. Чудя се дали е споделил подозренията си с някой полицай.

— Имаш предвид Александър?

— Да. И вероятно защото се е разприказвал, скоро е починал.

— Много неща зависят от Александър, нали?

— Ние знаем кога е починал Александър, защото е погребан тук. Но за Мери Джордан все още не знаем кога и защо.

— Някой ден ще открием — рече Томи. — Подготви ми списък с имената и датите, които знаеш. Ще се изненадаш колко неща могат да се научат само от тях.

— Изглежда имаш доста полезни приятели — рече завистливо Тапънс.

— Както и ти — отвърна й Томи.

— Е, моите не са такива.

— Напротив, ти караш хората да се активизират — похвали я Томи. — Ходила си на гости на една възрастна дама, за да й покажеш Споменник за рожден ден. Сетне научавам, че си ходила при още куп хора в онзи дом за възрастни хора, или нещо такова, и си научила истории, които са се случили по времето на техните пра-лели, пра-баби, кръстници, чичовци, а няма да се изненадам, ако са ти разказали и други случки с шпиони. В момента, в който научим някои дати и се ориентираме по тях за нашите проучвания, кой знае, може да се доберем до нещо.

— Чудя се кои са били тези племенници… онези в Оксфорд и Кембридж, за които се говори, че били скрили нещо там.

— Едва ли са се занимавали с разузнаване — рече Томи.

— Да, едва ли — съгласи се Тапънс.

— Да поразпитаме лекарите и възрастните чиновници — предложи Томи, — въпреки че се съмнявам, че ще получим полезна информация. Било е твърде отдавна. Тапънс, днес някой опита ли се да ти направи нещо?

— Питаш ме дали някой е посегнал на живота ми? Не, никой. Никой не ме покани на пикник, спирачките на колата са наред, в бараката има една кутия с отрова за плевели, но не изглежда да е разпечатвана.

— Айзак си я пази там, за да му е под ръка, когато му предложиш някой ден сандвичи.

— Бедният Айзак. Не бива да говориш така за него. На път е да стане един от най-добрите ми приятели. Това ми напомни…

— За какво?

— Забравих — премигна смутено Тапънс. — Сетих се за нещо, когато ми спомена за Айзак, но ми изскочи от ума.

— О, Боже! — въздъхна Томи.

— Там ми разказаха и за една стара дама, която си прибирала нощно време бижутата в ръкавица. Най-много държала на обиците си. Друга пък си мислела, че непрекъснато някой иска да я отрови. Някаква дама прибирала всичко в порцеланова кутия за помощи. Нали ги знаеш, онези, на които има надпис за какво са помощите. Тази дама очевидно не я използвала по предназначение, ами си криела вътре банкноти от по пет лири за черни дни. Когато кутията се напълнела, я чупела и я заменяла с нова.

— И предполагам, че е изхарчвала парите — пошегува се Томи.

— Може такава да й е била целта. Братовчедката ми Емлин казваше, че никой не би посмял да счупи порцеланова кутия за помощи. Мислиш ли, че е била права?

— Не си ли намерила нови книги със скучни проповеди? Не си ли търсила в стаите горе?

— Не. Защо? — изненада се Тапънс.

— Помислих си, че са подходящо скривалище. Например някоя скучна книга по теология, с оръфана корица и изрязана отвътре.

— Не намерих нищо такова. Бих я забелязала.

— Искаш да кажеш, че би я отворила, за да я прочетеш?

— Разбира се, че не.

— Виждаш ли? Не би я отворила, а би я захвърлила.

— „Короната на успеха“, добре я помня — каза Тапънс. — Има два екземпляра от нея. Е, нека се надяваме, че усилията ни ще се увенчаят с успех.

— Не вярвам. Кой е убил Мери Джордан? Някой ден ние ще трябва да напишем книга за това.

— Ако го открием — отсече мрачно Тапънс.

— Какво ще правиш днес следобед, Тапънс? Ще ми помогнеш ли да довършим списъка с имената и датите?

— Мисля, че не — отвърна тя. — Писането на списъци е много уморително занимание. Постоянно нещо обърквам.

— Не бих се изразил точно така. Просто допусна няколко грешки.

— Иска ми се да не бъдеш толкова педантичен, Томи. Понякога така ти се ядосвам.

— Тогава с какво ще се занимаваш?

— С удоволствие бих си подремнала. Но няма. Ще изкормя Матилда.

— Моля?

— Казах, че ще изкормя Матилда.

— Какво ти става? Откъде тази жажда за насилие?

— Няма такова нещо… Матилда… тя е в Кей-Кей.

— Къде?

— В оранжерията при останалите боклуци. Матилда е конче-люлка и има дупка в корема.

— И ти се каниш да изследваш съдържанието на корема й, така ли?