Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— „Стаята с гоблените“? — сети се веднага мисис Грифин.

— Тя е една от любимите ми.

— Аз пък повече харесвах „Фермата на четирите вятъра“.

— И нея я имам, както и много други, от различни автори. Така или иначе стигнах до най-долната лавица и открих, че там има дупка. Сигурно се е получила, когато са размествали мебелите. Извадих доста неща от нея. Най-вече разкъсани книги. А сред тях беше и това. — Тя показа един пакет, увит в кафява хартия. — Споменник за рожден ден — обясни Тапънс. — От едно време. Намерих името ви, написано вътре. Спомних си, че моминското ви име е Морисън. Уинифред Морисън. Нали така ми казахте?

— Да, скъпа, точно така.

— Та след като намерих името ви написано в Споменника, се запитах дали няма да ви е забавно да ви го донеса да го видите. Може да има и други интересни неща за вас, например имената на стари приятелки.

— Много мило от ваша страна, скъпа. С удоволствие ще го разгледам. Когато човек остарее, намира за много забавни случките от миналото. Толкова е любезно от ваша страна, че сте се сетили.

— Малко е поразкъсан и овехтял — каза Тапънс и разви пакета.

— Знаете ли, по мое време всеки си имаше Споменник за рожден ден. После сякаш изчезнаха. Този може би е един от последните. Всички момичета от училището, в което ходех, имаха Споменник за рожден ден. Нали разбирате, пишете името си в Споменника на приятелката си, а тя пък пише своето във вашия. — Тя го пое от Тапънс, отвори го и промърмори: — О, Боже! Връща ме толкова години назад. Да. Да наистина. Ето Хелън Гилбърт. Да, да, разбира се и Дейзи Шерфийлд. Шерфийлд, да, спомням си я. Трябваше да носи онова нещо за зъбите. Май се казваше шина. Тя постоянно я махаше, защото не можеше да я понася. Ето и Еди Кроун, Маргарет Диксън. Повечето от тях имаха красив почерк. По-добър от този на днешните момичета. Днес ми е трудно да разчитам писмата на племенника си. Думите приличат на йероглифи. Човек трябва да гадае какво е написал. Моли Шорт. Как ме върнахте назад!

— Сигурно не всички са още… — Тапънс замълча, защото усети, че е на път да каже нещо нетактично.

— Предполагам, си мислите, че повечето не са вече между живите. Права сте, така е. И все пак не всички. Все още някои от приятелките ми от детските години са живи. Не живеят тук, защото се омъжиха и заминаха. На някои съпрузите бяха военни и ги изпратиха в чужбина, другите пък се разпръснаха по разни градове. Две от най-старите ми приятелки живеят в Нортънбърланд. Да, да, много интересно.

— Предполагам, че между приятелките ви не е имало някоя от семейство Паркинсон. Не видях тази фамилия в Споменника — отбеляза Тапънс.

— О, не, разбира се. Този Споменник е след тяхното време. Вие май искате да научите нещо за Паркинсонови?

— Да — кимна Тапънс. — Чисто любопитство, нищо друго. Докато разглеждах книгите, се заинтересувах от момчето, Александър Паркинсон. А когато онзи ден се разхождах в двора на църквата, видях гроба му и забелязах, че е починал съвсем млад. Това ме накара да се замисля повече за него.

— Да, той почина млад — рече мисис Грифин. — На всички ни беше много мъчно, че така се случи с него. Беше интелигентно момче и всички му предвещаваха блестящо бъдеще. Не умря от заболяване, а от хранително отравяне. Ял нещо на някакъв пикник. Така ми каза мисис Хендерсън. Тя знае много неща за Паркинсонови.

— Мисис Хендерсън? — погледна я въпросително Тапънс.

— О, едва ли я познавате. Живее в един от онези домове за възрастни хора. Нарича се „Медоусайд“. Намира се на около петнайсет мили оттук. Трябва да я посетите. Предполагам, че може да ви разкаже много за вашата къща. По онова време къщата ви се наричаше „Лястовиче гнездо“. Сега името й е друго, нали?

— Да, „Лаврите“.

— Мисис Хендерсън е по-възрастна от мен. Беше най-малкото дете в едно многодетно семейство. Известно време работеше като гувернантка. После, струва ми се, беше нещо като компаньонка и медицинска сестра едновременно на мисис Бедингфийлд, собственичката на „Лястовиче гнездо“, искам да кажа „Лаврите“. Много обича да разказва за миналото. Мисля, че ще е добре да се срещнете с нея.

— Дали ще й бъде приятно?

— Скъпа моя, сигурна съм, че ще й бъде приятно. Идете да я видите. Кажете й, че аз съм ви посъветвала. Тя си спомня добре за мен и сестра ми Розмари. Аз също от време на време я посещавах, но през последните години спрях, защото трудно се придвижвам. Освен това можете да посетите и мисис Хенли, която живее в… мисля, че в „Епъл Трий Лодж“. Там живеят възрастни пенсионери. Нивото не е същото, но все пак домът е добре поддържан. Там знаят всички клюки. Убедена съм, че обожават посетителите. Нали разбирате, приятно им е всичко, което нарушава монотонния им живот.