Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Тя сигурно се е почувствала зле като всички останали, а после на другата сутрин са сложили истинската отрова в чая й — прекъсна го пак Тапънс.

— Тапънс, сигурен съм, че имаш безброй предположения, но моля те задръж ги за малко.

— Що се отнася до тази част, да — не му обърна внимание Тапънс. — Ами другите неща? Кой, какво и кога? Кой е бил този „един от нас“ или по-скоро „един от тях“? Кой е имал възможността да го направи? Някой, който е бил на гости тук, може би приятел на други хора? Някой, който е донесъл писмо, в което се е казвало: „Бъди внимателен с моята приятелка, еди-коя си, която ми е на гости. Тя с нетърпение очаква да разгледа красивата ти градина.“ Или нещо такова. Би станало много лесно.

— Съгласен съм.

— В такъв случай — продължи Тапънс, — вероятно в къщата все още има нещо, което би обяснило онова, което ми се случи и вчера, и днес.

— Какво ти се случи вчера, Тапънс?

— Колелата на Възлюблената, с която се спусках надолу по хълма, изскочиха и аз се претърколих в треволяка. Щях почти… е, щеше да ми се случи злополука. Глупавият стар Айзак, трябваше да провери дали всичко й е наред. Преди да я взема, той ми каза, че го е направил и че всичко е наред.

— А не беше ли?

— Не. После ми обясни, че е останал с впечатлението, че някой си е играл с нея и е пипал колелата. Затова изскочили.

— Тапънс, не мислиш ли, че това е втората или третата злополука, която ни сполетява, откакто сме тук. Спомняш ли си, че онази лавица в библиотеката едва не се стовари върху мен.

— Искаш да кажеш, че някой иска да се отърве от нас? Но това означава…

— Това означава — продължи мисълта й Томи, — че има нещо. Нещо, което е тук, в тази къща.

Двамата се спогледаха. Настъпи момент на размисъл. Тапънс три пъти си отвори устата, но се отказа и продължи да мисли намръщена. Пръв се обади Томи.

— Какво ти каза той? Какво ти каза за Възлюблената? Имам предвид старият Айзак.

— Че е трябвало да се очаква, защото е била много стара и разнебитена.

— Но нали ти е споменал, че някой я е пипал?

— Да, беше категоричен. Каза ми: „Ах тези младоци, опитвали са се да се возят на нея. Май са й сваляли колелата.“ Аз обаче не съм виждала тук никого от тях. Но сигурно те не са искали да ги видя. Вероятно са издебнали момента, в който ме няма вкъщи. Попитах го дали не е направено нарочно.

— И той какво ти каза? — полюбопитства Томи.

— Не знаеше какво да ми отговори.

— Предполагам, че е било злонамерено — рече Томи. — Хората понякога правят такива неща.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че някой е знаел, че аз ще взема Възлюблената, за да се повозя на нея и е направил така, че колелата да изхвръкнат и аз… О, но това са глупости, Томи.

— Може и да звучи като глупост — рече Томи, — но понякога само така изглежда. Зависи кога и как се е случила и защо.

— Не разбирам какво имаш предвид под защо?

— Можем да се опитаме да разгадаем защо се е случило — обясни й Томи.

— Не те разбирам.

— Може би някой иска да се махнем оттук.

— И защо ще иска? Ако желае да купи къщата, може просто да ни попита или да ни направи предложение.

— Да, права си.

— Чудя се… доколкото си спомням, освен нас, за тази къща нямаше други клиенти. Поне аз останах с такова впечатление. Цената й бе доста ниска, защото беше стара и се нуждаеше от сериозен ремонт.

— Не мога да повярвам, че някой иска да се махнем оттук — каза Томи. — По-вероятно се е разтревожил, че душиш наоколо, задаваш твърде много въпроси и откриваш разни неща в книгите.

— Имаш предвид, че съм разровила неща, които някой не иска да бъдат ровени?

— Нещо такова — рече Томи. — Ако изведнъж решим, че тук не се чувстваме добре и че нещо ни притеснява, ще обявим къщата за продан и ще си отидем. Тогава всичко ще е наред. Те ще са доволни. Не мисля, че те…

— Кои са тези „те“?

— Нямам представа. Това трябва да разберем. За сега сме само Ние и Те. Не бива да го забравяме.

— Ами Айзак?

— Какво за него?

— Не знам, чудя се дали не е замесен.

— Той е възрастен човек, живее тук отдавна и сигурно знае разни работи. Мислиш ли, че ако някой му даде пет лири, той би се изкушил да почовърка колелата на Възлюблената?

— Не, не мисля — заяви Тапънс. — Според мен не му стига ум за тази работа.

— Това не е въпрос на ум — изрази мнението си Томи. — Единственото, което трябва да направи, е да прибере банкнотата и да извади болтовете от колелата или да пипне тук-там, така че следващия път, когато се спуснеш по хълма… уж случайно да те сполети нещо.