Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Да не би да мислиш, че все още е тук? — попита Тапънс.

— Не знам. Не ми се вярва, но не можем да бъдем сигурни. Някой обаче се страхува, че ние можем да го открием или вече сме го направили. Ето защо искат да ни накарат да напуснем къщата. Безспорно искат да вземат онова, което си мислят, че сме открили. Сигурно много години безрезултатно са го търсили и след като не са го намерили са решили, че е скрито някъде другаде.

— О, Томи! — възкликна Тапънс. — Става много вълнуващо, нали?

— Но това са само наши догадки, Тапънс — върна я на земята Томи.

— Хайде сега, Томи, не бъди такъв сухар. Ще преровя навсякъде.

— Какво възнамеряваш да правиш? Да разкопаеш градината?

— Не! Ще търся на тавана, по шкафовете, из гардеробите… Кой знае? О, Томи!

— О, Тапънс! Как си мечтаехме за тихи и спокойни старини.

— Никакво спокойствие за пенсионерите! — заяви бодро Тапънс. — А! Хрумна ми една идея.

— Каква?

— Трябва да си поговоря с пенсионерите от клуба. Досега не се бях сетила за тях.

— За Бога, Тапънс, бъди внимателна. Струва ми се, че ще е по-добре да си стоя вкъщи и да те наглеждам. Но утре ще трябва да отида до Лондон, за да продължа проучването.

— Аз пък ще направя някои проучвания тук — заяви Тапънс.

— Надявам се, че не ви притесних, като дойдох така — рече Тапънс. — Помислих си, че ще е по-добре предварително да ви се обадя, да не би да сте заета или пък да ви няма, но ако ви преча, веднага ще си тръгна. Няма конкретен повод за посещението ми. Искам да кажа, че няма да се обидя, ако ми кажете, че сега не ви е удобно.

— О, толкова се радвам да ви видя, мисис Бересфорд! — възкликна мисис Грифин.

Тя се облегна назад на стола си, за да се настани по-удобно и с видимо удоволствие се загледа в Тапънс. Лицето на гостенката излъчваше леко смущение.

— Знаете ли — продължи мисис Грифин, — много ми е приятно, когато нови хора идват да живеят в селото. Така сме свикнали да се гледаме един друг, че едно ново лице или, ако ми позволите така да се изразя, две нови лица, са истинско удоволствие. Повярвайте ми! Надявам се, че ще приемете да дойдете на вечеря някой ден. Не зная по кое време съпругът ви се прибира. Той сякаш често ходи в Лондон, нали?

— Да — кимна Тапънс. — Много любезно от ваша страна. Надявам се, че и вие ще ни посетите, когато привършим с ремонтите. Все си мисля, че свършваме и все се появява още нещо за довършване.

— С къщите обикновено е така — отбеляза мисис Грифин.

Тапънс вече знаеше от различните си източници на информация — прислужничките, стария Айзак, Гуенда от магазинчето в пощата — че мисис Грифин е вече на деветдесет и четири. Седеше много изправена, очевидно за да избегне ревматичните болки в гърба, държеше се приятелски и затова изглеждаше по-млада. Със сбръчканото си лице, обрамчено от бели коси и увитата си в шал глава, тя напомняше на Тапънс за две от лелите й. Носеше бифокални очила и слухово апаратче, което, според Тапънс, използваше рядко. Изглеждаше много бодра и бе напълно възможно да доживее до сто, а защо не и до сто и десет години.

— С какво се занимавате напоследък? — попита мисис Грифин. — Предполагам, че електротехниците вече са свършили. Дороти, искам да кажа мисис Роджърс, ми каза. Преди работеше като камериерка при мен, а сега идва два пъти седмично да чисти.

— Да. Слава Богу, електротехниците приключиха — отвърна Тапънс. — Постоянно се спъвах в дупките, които оставяха. Знаете ли, може да ви прозвучи малко глупаво, наминах да ви видя, защото… сигурно ще си помислите, че е много глупаво… занимавах се с… подреждах старите книги на лавиците, купихме ги заедно с къщата, повечето от тях са детски книжки от преди много години, но сред тях открих някои от любимите ми.

— О, да, напълно разбирам. Изкушили сте се да препрочетете някои от тях. „Затворникът в Зенда“ например. Баба ми я четеше. После аз самата също я прочетох. Наистина е много забавна. И романтична. Мисля, че тя беше първата романтична книжка, която ми позволиха да прочета. Нали разбирате, по онова време не се поощряваше четенето на романи. Наричаха ги измислици. Майка ми и баба ми не ми разрешаваха да чета романи сутрин. Тази половина от деня беше определена само за исторически или сериозни книги. Считаше се, че романите са за удоволствие и можех да ги чета само следобед.

— И при мен беше така — рече Тапънс. — В къщата намерих много романи, които бих искала да прочета отново. Например от мисис Моулсуърт.