Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Изглеждаш уморена, Тапънс — отбеляза Томи, когато приключиха с вечерята и отидоха в дневната. Тя се стовари на едни стол в дълбока въздишка, последвана от прозявка.

— Уморена? Та аз се чувствам като пребита.

— С какво си се занимавала? Надявам се, че не си се претоварила с работа по градината.

— Умората ми не е физическа — обясни студено Тапънс. — Занимавах се с онова, с което се занимаваш и ти — правих проучвания.

— Съгласен съм, че е доста изтощително — рече Томи. — И къде по-конкретно? Доколкото си спомням онзи ден не успя да научиш много от мисис Грифин.

— Аз пък мисля, че успях. Вярно, че не беше от първия път. Но предполагам, че вече мога да се похваля с нещо. — Тя отвори ръчната си чанта, извади един бележник с доста внушителни размери и започна да рови из него. — Всеки път си водя бележки. Тук съм записала и някои мисли за менютата, които намерих.

— О! И какво се получи?

— В него записвам не само имената, но и нещата, които ми казват. Всички, с които говорих, много се развълнуваха, когато им показах менюто, което ти прочетох. Както изглежда вечерята е била доста специална и те много са я харесали. Никога преди не били присъствали на подобно нещо. За първи път са яли салата от омари. Чували са, че в най-богатите и модни домове са я сервирали, но дотогава в селото не е била позната.

— Този факт не ни е особено полезен — отбеляза Томи.

— Не е така. За нас е важно, че те си спомнят онази вечеря. Запитах ги защо я помнят и се оказа, че я помнят заради преброяването.

— Какво? Преброяването?

— Да. Надявам се, че знаеш какво е преброяване, Томи. Не помниш ли, че миналата година също имаше или пък беше по-миналата. Нали знаеш какво се прави — записват разни данни, подписваш се и така нататък. Взимат данните на всички, които този ден са заварили при теб. Например ти спомняш ли си дали някой е спал вкъщи на петнайсети ноември? Записали са имената на всички, които са били на онази вечеря. Присъствали са много хора. Били са възмутени. Според тях е било много некрасиво и обидно да ги притесняват така. Защото е трябвало да кажат дали имат деца, дали са женени или не и други подобни сведения. С една дума, затруднили са ги и те са се почувствали унизени. Едва ли в днешно време някой би се впечатлил от подобна ситуация. Но тогава са го възприели почти като кощунство. Искам да кажа, че всички са били разстроени. Но не само заради преброяването, а и заради още нещо, което се е случило.

— Ако си научила точната дата на преброяването, това би ни помогнало — вметна Томи.

— Да не би да можеш да провериш данните от него?

— О, да. Струва ми се, че ако знам няколко имена, проверката може да стане много лесно.

— Те си спомниха, че на онази вечеря е станало дума за Мери Джордан. Говорело се, че била симпатично момиче и в селото я харесвали. Ето защо не можели да повярват на мълвата за нея. Нали си представяш какво са могли да говорят хората? После си спомнили, че била с наполовина немска кръв и решили, че човек винаги трябва да има едно наум с хора като нея. — Тапънс остави празната чашка от кафето си и се облегна на стола.

— Нещо обнадеждаващо? — попита Томи.

— Всъщност не много — рече унило Тапънс, — въпреки че може и да излезе нещо. Както и да е, хората са чували за нея и са я коментирали. Разказвали са им по-възрастните роднини или приятели. Всъщност те за какво ли не са си разказвали. Имало е например една история за завещание, скрито в китайска ваза. После нещо за Оксфорд и Кембридж, за някакви племенници, въпреки че изобщо не разбирам как са могли да знаят, че някой може да е скрил нещо там.

— Ами ако нечий племенник, връщайки се от ваканция, го взел със себе си? — предположи Томи.

— Май не е много вероятно — рече Тапънс.

— Добре, всъщност някой каза ли нещо конкретно за Мери Джордан? — попита Томи.

— Само рекъл-казал. Никой не знае със сигурност дали е била немски шпионин. Повториха ми какво са чули от баби, лели, майки, сестри, братовчеди и така нататък. Например чичо Джон имал приятел морски офицер, който знаел всичко за случая.

— Коментирало ли се е от какво е починала Мери?

— Свързвали са смъртта й с грешката със зеленчуците. Обсъждало се, че всички са се отървали с изключение на нея.

— Интересно, нали? — каза Томи. — Една и съща история, а обясненията са различни.

— Едно момиче, на име Беси, ми каза: „Баба ми говореше за този случай. Било е много преди нейното време и предполагам, че не е запомнила подробностите. Тя си беше такава.“ Знаеш ли, Томи, всички говореха едновременно и аз се обърках. Като че ли най-интересно им беше да си приказват за шпиони, отрови и подобни неща. Не успях да науча нито една точна дата, защото от баба си човек рядко може да го разбере. Когато тя ти каже: „Тогава бях само на шестнайсет и бях много впечатлена“, едва ли би разбрал за коя година става дума, защото не знаеш възрастта на баба си. Ако я попиташ, ще ти каже, че е на деветдесет, защото съм забелязала, че когато старите хора минат осемдесет, обикновено се правят на по-възрастни, но ако е само на седемдесет, спокойно ще ти кажат, че са на петдесет и две.