Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— Нека да го отворим и да видим какво има вътре — предложи Томи. — Ако изобщо има нещо.

— Има. Може да е пълен с банкноти от по пет лири — каза с надежда Тапънс.

— Едва ли бихме могли да ги използваме. Сигурно са се разложили.

— Не знам. Понякога издържат дълго време. Мисля, че на времето са ги правили от специална хартия. Много тънка, но много трайна.

— Ами ако са от двайсет лири? Много ще ни помогне на домашния бюджет.

— Едва ли. Предполагам, че парите също са от времето преди Айзак да дойде тук. В противен случай той би ги намерил. Представяш ли си, ако е банкнота от сто лири! Бих предпочела да са от златните лири. Но тях са ги държали в кесии. Сестрата на баба ми, леля Марая, имаше една кесия, пълна със златни лири. Показваше ни я, когато бяхме деца. Казваше, че са бели пари за черни дни. В случай че французите ни нападнат. Май се боеше от тях. Та си събираше пари, ако се случи бедствие или нещо такова. Красиви солидни златни монети. Много ми харесваха и си мечтаех, като порасна и аз да имам такава кесия със златни монети.

— И кой е щял да ти я даде?

— Не мислех, че някой трябва да ми я дава. Бях убедена, че щом човек порасне, той непременно ще си има такава кесия. Но само когато наистина си пораснала и можеш да носиш голяма шапка, пелерина и дълга кожена боа, завита около врата. Тогава имаш една голяма дебела кесия, пълна със златни монети и ако имаш внук, който след ваканцията се връща в училище, му даваш по една златна лира.

— Ами ако е внучка?

— Мисля, че на тях не им се полагаше да получават златни лири. Но понякога леля Марая ми изпращаше половин банкнота от пет лири.

— Как така половин? Не би могла да я използваш — възкликна Томи.

— Използвах я. Тя късаше банкнотата на две и първо ми изпращаше едната половина, а после другата. Разбираш ли, тя си мислеше, че по този начин никой няма да ми я открадне.

— Боже мой, какви предпазни мерки е взимала!

— Така беше. Я! Какво има вътре? — възкликна Тапънс, ровейки в кожения портфейл.

— Нека да излезем от Кей-Кей и да подишаме чист въздух — предложи Томи.

Навън бе по-светло и те можаха да разгледат находката си. Беше дебел кожен портфейл с много добро качество. От годините кожата бе леко поовехтяла.

— Предполагам, че влагата не го е повредила, защото е бил в Матилда — каза Тапънс. — О, Томи! Знаеш ли на какво ми приличат тези неща?

— Не. На какво? Не са пари.

— Това са писма. Не съм сигурна, че ще можем да ги прочетем, защото са много стари и мастилото е избледняло.

Много внимателно Томи започна да разгъва жълтата хартия на писмата и да ги подрежда. Бяха написани с едър почерк и изглежда мастилото е било тъмно синьо.

— „Мястото на срещата се променя. Кен. Гардънс близо до Питър Пан. Сряда 25-ти, 3,30 следобед. Джоуана.“ — прочете Томи.

— Мисля, че най-после открихме нещо — заяви щастливо Тапънс.

— Имаш предвид, че някой е получил съобщение да отиде в Лондон в точно определен ден и да се срещне с някой друг в Кенсингтън Гардънс, за да предаде документите или плановете, или нещо такова? Кой според теб е сложил портфейла в Матилда?

— Едва ли е било дете — каза Тапънс. — Сигурно някой, който е живял в къщата и е могъл да се разхожда, без да привлича внимание. Предполагам, че са научили нещо от морския офицер, шпионина имам предвид, и е трябвало да го предадат в Лондон.

Тапънс свали шала от врата си и уви в него стария кожен портфейл. После двамата с Томи се прибраха в къщата.

— Има още неща в портфейла — каза тя, — но ми се струва, че ако ги докоснем, ще се разпаднат. Какво е това?

На масата във вестибюла лежеше един доста обемист пакет. В този момент от столовата излезе Албърт и каза:

— Донесоха го на ръка тази сутрин. За вас е, мадам.

— От кого ли може да бъде? — зачуди се Тапънс и го взе.

Двамата с Томи отидоха в дневната. Тапънс развърза възела на въженцето и разви кафявата хартия, с която бе опакован пакетът.

— Албум — заяви тя. — А, има и писмо. От мисис Грифин е.

„Скъпа мисис Бересфорд,

Бе много любезно от ваша страна онзи ден да ми донесете Споменника за рожден ден. За мен бе голямо удоволствие да го прегледам и да си спомня за много хора от детските ми години. Колко е къса човешката памет. Понякога си спомняме само малките имена, но не и фамилиите, а понякога е обратното. Неотдавна попаднах на този стар албум. Всъщност не е мой. Мисля, че беше на баба ми. В него има много снимки и ми се струва, че сред тях трябва да има и на семейство Паркинсон, защото баба ми ги е познавала. Помислих си, че ще ви е любопитно да го разгледате, след като проявявате такъв интерес към историята на вашата къща. Моля ви, не си правете труда да ми го връщате, защото, уверявам ви, той няма стойност за мен. Когато човек живее в стара къща, често се натъква на предмети, които са били на баби или на лели. Онзи ден, когато подреждах един стар шкаф на тавана, попаднах на шест стари игленика. Много стари. Според мен от времето на бабата на моята баба, защото знам, че някога за Коледа е подарявала игленици на прислужничките си. Сигурно ги е купила от някоя разпродажба и ги е запазила за следващата година. Сега, разбира се, те не могат да се използват. Тъжно, наистина.“