Агата Кристи - Задната врата на съдбата

— О, вижте го, бедното малко животинче. Онова с бялата козина, дето прилича на кренвирш. Уморило се е, горкото! Тези негови стопани не му позволяват да си почине. Изглежда изтощено до смърт.

Томи поемаше каишката от ръцете на Тапънс и започваше силно да дърпа Джеймс, за да го поведе в посоката, в която очевидно животното не искаше.

— О, Боже! — проплакваше Тапънс. — Не можеш ли да го вдигнеш, Томи?

— Какво? Да вдигна Джеймс? Но той е много тежък.

Докато те се разправяха, Джеймс правеше хитра маневра, като завъртваше дългото си тяло, така че главата му да сочи желаната посока.

— Бедното малко животно! Сигурно иска да се прибира? — чуваше се поредната реплика на възмутен минувач.

Джеймс не помръдваше глава.

— Е, добре — примиряваше се накрая Тапънс. — Ще пазаруваме по-късно. Хайде, нека го заведем където иска. Толкова е тежък, че не можем да го принудим да направи онова, което не иска.

Джеймс вдигаше глава и започваше енергично да маха с опашка, сякаш казваше, че най-сетне са разбрали накъде трябва да се върви. Винаги той печелеше.

Томи караше колата си и мислеше. Припомни си последния път, когато се срещна с полковник Пикауей в Блумсбъри. Стаята му бе тясна и много задимена. Най-сетне откри мястото. Беше малка безлична къща. След нея нямаше други къщи.

Томи позвъни на вратата. Отвори му една възрастна жена, която според Томи се приближаваше много до представата му за вещица. Носът й бе дълъг и остър, брадичката й също. Срещаха се някъде в средата на лицето и му придаваха враждебно изражение.

— Мога ли да видя полковник Пикауей?

— Че знам ли! — избоботи вещицата. — Вие кой сте?

— Казвам се Бересфорд.

— Аааа, да. Май ми рече нещо за ваша милост.

— Мога ли да оставя колата си на улицата?

— За малко може. Полицаите не обикалят често тази улица. Но добре я заключете, сър, че знае ли човек.

Томи се съобрази със съвета й. После влезе след старата жена в къщата.

— Имаме си само един етаж — обясни тя.

Още от външните стълби Томи усети силната миризма на тютюн. Вещицата почука на една врата, надникна вътре и каза:

— Този тук трябва да е господинът, когото очаквахте.

После отстъпи настрани и Томи влезе. Веднага го обгърнаха гъсти кълба тютюнев дим. Както последния път, добре си го спомняше, те го накараха да се разкашля. Мина му мисълта, че ако не беше миризмата и тютюневият дим, той едва ли би запомнил полковник Пикауей. В едно кресло седеше много възрастен мъж. Креслото бе овехтяло и износено, с дупки по тапицерията. Когато Томи влезе, мъжът го огледа замислено. Сетне се обърна към жената:

— Затворете вратата, мисис Коупс. Нали не искате да ме простудите?

Томи си помисли, че малко свеж въздух би му се отразил добре, но очевидно не беше прилично да настоява. Оставаше му възможността просто да диша, докато не се строполи в несвяст.

— Томас Бересфорд — произнесе високо името му полковник Пикауей. — Откога не сме се виждали?

Томи не можа да се сети веднага.

— Много, много отдавна — продължи полковникът, — дойдохте тук с още един човек. Как му беше името? Е, всъщност името няма значение. „Всички рози миришат хубаво.“ Май така го беше казала Жулиета. Или нещо подобно, а? Понякога Шекспир кара героите си да говорят странни неща. Е, сигурно не може иначе, нали е бил поет. Аз самият никога не съм харесвал „Ромео и Жулиета“. Самоубийства от любов! Глупава работа. Въпреки че и днес се случват. Седнете, момчето ми, седнете.

Томи малко се стресна, като чу, че го наричат „момчето ми“, но се възползва от поканата.

— Надявам се нямате нищо против, сър — каза Томи и вдигна купчината книги от единствения стол в стаята.

— Не, не, сложи ги на пода. Опитвах се да намеря нещо. Радвам се да ви видя. Изглеждате ми поостарял, но напълно здрав. Имате ли проблеми със сърцето.

— Не.

— Това е добре. В днешно време твърде много хора страдат от сърце, високо кръвно и какво ли още не. Прекалено много работят. Това е причината. Тичат напред-назад, непрекъснато обясняват колко са заети и как не им стига времето, и колко са важни и така нататък. И вие ли се чувствате така? Предполагам, че да.

— Не, не се считам за важна личност — отвърна Томи. — Трябва да призная дори, че се радвам на спокойствието след пенсионирането си.

— Чудесно — похвали го полковник Пикауей. — Но сигурно има много хора, които не ви дават възможност да се отпуснете. Какво ви накара да се преместите да живеете на онова място, където сте сега? Забравих му името. Бихте ли ми го припомнили?